Ръкописът на Чансълър

Питър окачи слушалката и излезе навън. Продължи да върви на юг към светлините на моста, надвиснал над река Потомак, и гледаше за такси. Мъчеше се да си спомни точно къде се намираше телефонната кабина, откъдето бе позвънил на Морган. Бе накъде, около университета „Джордж Вашингтон“.

Появи се такси. Намериха кабината без усилия. По улиците пак имаше тълпи от хора, многоцветни светлини и коледни песни. Той помоли шофьора да почака: имаше само две петдесетдоларови банкноти, трябваше да ги развали, а таксито му бе нужно.

Сега вече имаше пред себе си определена цел.

Да открие значението на Часонг.

Затвори вратата на кабината и свали слушалката от вилката, като пръстът му натискаше езичетата. Веднага щом се разнесе звън, той отпусна пръст и заговори:

— Мога да остана при вас цялата нощ… Ще ви оставя вие сам да решите… — Такива бяха първите му думи, когато се срещна с агента.

— Чудесно — отвърна О’Брайън. — Аз съм на десетина пресечки от вас, на Дванадесета улица. Нищо чудно да ме следят, затова няма да се срещаме. Разкажете ми какво се е случило. Откъде научихте думата маниаци?

— Защо? Толкова ли е необикновена?

— Не се шегувайте. Нямате време.

— Не се шегувам. Просто съм предпазлив. Ако видя, че някой ме наблюдава или че наблизо спира кола, веднага ще побягна. Мисля, че вие сте вън от подозрение, О’Брайън, поне така ми казаха. Но искам да се уверя. Сега кажете ми какво значи това определение. Кои са маниаците?

О’Брайън пое дъх шумно.

— Това са пет-шестима специални агенти, които работеха секретно и приближено до Хувър. Бяха негови доверени хора. Искат да върнат стария ред, искат да завземат властта в Бюрото. Загатнах ви за тях още миналата нощ. Но не съм употребявал думата маниаци.

— Но те не участвуват в онова дело? Нали? Досиетата не са у тях.

О’Брайън млъкна изведнъж и Питър долови изумлението му.

— Значи, знаете?

— Да. Казахте ми, че досиетата са унищожени без остатък, но ме излъгахте. Не, не са унищожени. Техният притежател знае, че съм близо до истината — до самоличността му. Такъв е бил замисълът. Аз съм бил използван като примамка. И нещата вървяха почти успешно, но човекът, замислил да ме използува, бе убит в собствения си капан. Сега кажете ми вие какво знаете и говорете направо!

О’Брайън отговори спокойно, овладявайки нетърпението си.

— Според мен досиетата се намират в маниаците. Те работеха с тях, имаха достъп до тях. Затова не можех да разговарям от кабинета си. Телефонът ми се подслушва от тях. Сега, за бога, кажете, какво се е случило?

— Прав сте. Намерих вашия човек Варак.

— Какво?

— Само че аз го знаех под името Лонгуърт.

— Лонгуърт… Първи май… входящите дневници! Досиетата са у него!

— Това е немислимо — объркано заговори Чансълър. — Той е мъртъв. И отдаде живота си, за да ги открие. — Чансълър разказа всичко, което бе станало след позвъняването на Варак до неговата смърт, разказа и убеждението на умиращия, че О’Брайън може да спре маниаците. Но не спомена нищо за Часонг. За него това оставаше личен въпрос.

— Варак да си отиде! — тъжно продума О’Брайън. — Просто не мога да повярвам. Той бе един от тези, на които разчитахме. Вече не останаха много.

— Онова момче от ЦРУ — ние с него се познаваме — каза, че неколцина от вас си сътрудничат. Имате свои хора из целия Вашингтон. Без това не можете.

— Така е. Най-отвратителното е, че не можеш към никого да се обърнеш за юридически съвет. На нито един Главен прокурор в Министерството не мога да се доверя.

— Все ще се намери човек. Един сенатор. Варак ми каза. Но още не. Не сега… Вие умеете да раздавате команди. А бива ли ви да ги изпълнявате?

— Не съвсем. Трябва заповедите да имат смисъл.

— В досиетата виждате ли достатъчно смисъл?

— Глупав въпрос!

— Тогава направете две неща за мен. Измъкнете Алисън Макандрю от хотела и останете с нея, заведете я някъде, където ще е в безопасност. Мен ме търсят. И ще използуват нея, за да се доберат до мен.

— Добре, това мога да направя. Какво е другото?

— Трябва ми адресът на един майор. Казва се Пабло Рамирес. Работи в Пентагона.

— Почакайте така.

Изведнъж Питър се стъписа от страх. Чу в слушалката шумолене на хартия. Хартия! Вдигна ръка към вилката, готов в същия миг да прекъсне връзката и да побегне.

— Хей, О’Брайън! Казахте, че се намирате на десет пресечки оттук. В телефонна кабина.

— Така е. Търся адреса в телефонния указател.

— О, божичко!… — Питър преглътна с облекчение.

— Ето го. Рамирес, П. Живее в Бетезда. — Агентът продиктува улицата и номера и Питър ги запамети. — Това ли е всичко?

— Не. Бих искал да видя Алисън по-късно вечерта или утре сутринта. Как да разбера къде сте, къде ще я отведете? Имате ли някаква идея?

Последва мълчание. След няколко секунди О’Брайън отговори:

— Знаете ли къде се намира Куонтико?

— Морската база ли?

— Да, но не военният лагер. На залива има мотел. Казва се „Пайнс“. Ще я заведа там.

— Ще наема кола и ще дойда.