— Не вършете това. Агенциите за коли под наем лесно се проверяват. Имат специален апарат и могат да засекат всяка наета кола из града. Веднага ще ви пипнат. Същото се отнася и до таксиметровите служби. Шофьорите нямат право да укриват маршрутите си. Така ще разберат къде сте отишли.
— По дяволите, тогава какво да направя? Да тръгна пеша?
— За Куонтико има влакове почти на всеки час. Това е най-добрият ви шанс.
— Добре. Ще се видим по-късно.
— Почакайте! — Тонът на О’Брайън бе настоятелен, но овладян. — Скривате пак нещо, Чансълър. И то е вързано с Макандрю.
Питър отхвърли глава назад и заразглежда минувачи-е през стъклената кабина.
— Това са ваши предположения.
— Не ставайте глупак. Не е нужен кой знае какъв анализаторски ум. Рамирес работи в Пентагона. Макандрю също.
— Не ме насилвайте, О’Брайън. Моля ви.
— А защо? Не сте ми казали най-важното нещо, кое-то ви е съобщил Варак: защо е искал да се срещне с вас.
— Казах ви. Обясни ми цялостния си замисъл. Как съм бил програмиран.
— Не би си губил времето само за това, и то в последните мигове на живота си. Той е знаел нещо и ви го е съобщил.
Чансълър поклати глава. По челото му се затъркаляха едри капки пот. Не биваше да казва на О’Брайън за Часонг, поне докато сам не узнае какво се крие зад това. Колкото по-дълбоко навлизаше в нещата, толкова по-убедено вярваше, че животът на Алисън е поставен на карта.
— Оставете ме да размисля до сутринта.
— Но защо?
— Защото я обичам.
Пол Брумли се взираше в напуканото огледало над скрина, чиито средни чекмеджета бяха останали без дръжки. Образът в огледалото го натъжи съвсем: изпито лице на стар и болен човек, с набола сива брада. Не бе се бръснал два дни. Широката дупка, която зееше между шията и замърсената колосана яка, бе видим белег на болестта му. Не му оставаше много време. Но и то щеше да му стигне. Трябваше да му стигне.
Обърна гръб на огледалото и се приближи към леглото. Постелката бе мръсна. Очите му обходиха стените и тавана. Навсякъде пукнатини и люпеща се боя.
Мислят си, че са го пъхнали в капан, но самоувереността им ще ги измами. Имаше хора, които му бяха длъжни. Когато си работил цял живот във Вашингтон като ревизор на крупни финансови операции, все има хора, които ти са задължени. Всичко бе сделка: ще направя това, ако ми дадеш онова. В повечето случаи този принцип работеше безукорно. Брумли се гордееше от миналото си във Вашингтон: беше извършил доста добри дела.
Беше свършил и неща, от които не се гордееше. Така например един мошеник го бе снабдил с нужните сведения, за да започне преследването на присвоителите на суми от Министерството на отбраната. Сега тъкмо на този свой длъжник щеше да позвъни. Ако той откажеше, веднага щеше да се обади в редакцията на „Уошингтън поуст“. Но човекът нямаше да откаже.
Брумли вдигна балтона си от леглото, нахлузи го, излезе в мръсния коридор и се смъкна по мръсните стълбища във фоайето. Агентът от ФБР, прикрепен да го следи, стоеше вдървено в ъгъла, досущ като манекен сред човешките отрепки наоколо. Добре поне, че не дебнеше горе в коридора. Единственият изход от хотела беше входната врата — доказателство за доверието, гласувано на хотелската клиентела.
Брумли се приближи към телефонния автомат на стената, пусна монета и набра номера.
— Ало? — гласът бе носов и отблъскващ.
— Обажда се Пол Брумли.
— Кой?
— Преди три години. Детройт. Проектът. Настъпи пауза, преди гласът да отговори: — Какво искате?
— Каквото ми дължите. Ако не желаете, ще позвъня на познати в „Уошингтън поуст“. Преди три години нас-малко не ви пипнаха. Могат да го сторят сега. Приготвил съм и писмо. То ще бъде изпратено, ако не се прибера у дома.
Повторна пауза.
— Казвайте какво има.
— Пратете ми кола. Ще ви обясня къде. Изпратете и някой от вашите главорези. Един от Федералното ме следи. Искам за известно време да изгуби следите ми. Това поне владеете отлично.
Брумли чакаше на тротоара пред хотел „Хей-Адамс“. Щеше да чака цяла нощ, ако се наложи. А когато се зазори, ще се скрие във входа на отсрещната църква. Рано или късно Чансълър ще се появи. И тогава Брумли ще го очисти.
Пистолетът в джоба му струваше петстотин долара. Не вярваше истинската му стойност да е повече от двадесет. Но той бе поискал от своя детройтски познат помощ, а не благотворителност.
От време на време Брумли вдигаше очи към прозорците от дясната страна на петия етаж. Там бе апартаментът на Чансълър. Скъпи стаи. Предната вечер бе попитал неподозиращата телефонистка за номера на апартамента му. Това стана, преди да му позвъни. Добре си живееше омразният писател.
Но дълго нямаше да живее.
Брумли чу мотора на кола, която летеше откъм Шестнадесета улица. Спря пред входа на хотела. От нея слезе червенокос мъж, каза нещо на портиера и влезе във фоайето.
Бившият ревизор позна нерегистрирания автомобил. Години наред бе давал съгласие за подобни покупки, когато опираше до неговия печат. Колата бе на ФБР. В това нямаше съмнение — тя бе дошла за Чансълър!