Ръкописът на Чансълър

Таксито отби от шосето край залива Куонтико и мина през каменния свод на входа за мотела „Пайнс“. Той бе откъснат от всички други постройки в тази част на залива. От двете му страни нямаше други сгради — само високи тухлени стени, а самият мотел сякаш се бе надвесил над водата.

Питър слезе и плати на шофьора на яркото осветление от входа. Навсякъде имаше прожектори. Таксито бързо се отдалечи. Питър тръгна към просторните входни врати в колониален стил.

— Спри и не мърдай! Не движи ръцете си!

Чансълър се вцепени. Покоряващата заповед идеше от мрака отвъд прожекторите, вляво на входа.

— Какво искате?

— Обърнете се насам — заповяда гласът от мрака. — Бавно! Вие сте! Не бях сигурен!

— А вие кой сте?

— Не съм от маниаците. Влезте вътре и попитайте за мистър Морган.

— Морган?

— Мистър Антъни Морган. Ще ви заведат в стаята.

Отново безумие! Антъни Морган! Питър безмълвно се подчини на необяснимата заповед и влезе във фоайето. Пристъпи към регистрацията. Висок, мускулест служител учтиво се надигна. Чансълър смутено запита за Антъни Морган.

Служителят кимна: в ясните му очи се четеше не само съобразителност, но и някакъв таен умисъл. Позвъни за униформения хоп. Той също бе висок и снажен.

— Заведете този джентълмен в номер седми, моля.

Питър последва униформения младеж по покрития с килим коридор. Прозорецът в дъното бе с изглед към залива. На Чансълър му се стори, че вижда желязна решетка зад стъклото. Стигнаха стая номер седем. Младежът леко почука.

— Да? — чу се глас отвътре.

— Една игла — тихо отвърна момчето.

— Четири — каза гласът зад вратата.

— Единадесет.

— Тринадесет.

— Десет.

— Достатъчно — рече човекът отвътре. Резето се дръпна и вратата се отвори. Силуетът на О’Брайън се очерта на сумрачната светлина на луксозно обзаведената стая. Той кимна към момчето и покани Чансълър да влезе. Питър видя, че прибира пистолета в кобура си.

— Къде е тя? — веднага попита Питър.

— Шшшт! — Агентът от ФБР затвори вратата, с пръст върху устните си. — Задряма преди двадесетина минути. Не можеше да заспи. Изтормозена е.

— Къде е?

— В спалнята. Не се безпокойте, прозорците откъм залива са снабдени с електронно устройство, с решетки и с непробиваеми от куршум стъкла. Никой не може да я достигне. Оставете я да си отдъхне.

— Искам да я видя!

О’Брайън кимна.

— Добре. Влезте! Само тихо!

Чансълър леко открехна вратата. Лампата светеше. Алисън спеше, покрита отгоре с одеяло. Главата й бе отметната назад, светлината осветяваше здравото й, хубаво лице. Дишаше дълбоко. Бе заспала преди двадесет минути. Ще я остави да подремне още малко. Предстоящият разговор ще бъде по-успешен, ако Алисън е близо до изтощението.

Затвори вратата.

— Тук има ниша за закуска — каза О’Брайън.

Всекидневната бе по-просторна, отколкото му се стори в началото. В източната страна зад подвижна преграда имаше кръгла маса. Прозорецът край нея бе с изглед към залива. Ясно се виждаше желязната решетка на стъклото. Зад паравана се намираше кухненски бокс. Върху печката имаше кафе. О’Брайън взе две чаши от етажерката и ги напълни.

Питър седна.

— Това не е съвсем обикновен мотел, нали?

— И все пак има доста добър ресторант. Твърде популярен сред хората от професията.

— Частен ли е? Или на ЦРУ?

— И да, и не. Принадлежи на военноморското разузнаване.

— А онези хора? Чиновникът на рецепцията? Хопът? Те какви са?

— Варак ви каза. Не сме много, но се знаем. И си помагаме един на друг. — О’Брайън отпи от кафето си. — Прощавайте, че ви подхвърлих името на Морган. Но за това имам причина.

— Каква?

— Вие с момичето утре ще заминете, но Морган ще остане регистриран тук. Ако някой попадне по следите ви и стигне дотук, името Морган в регистратурата ще бъде като уловка. Те ще ви потърсят в номер седем. И така ще узнаем кои са.

— Аз мислех, че знаете кои са маниаците. — Питър пиеше кафето си и внимателно разглеждаше О’Брайън!

— Знам само някои от тях — отвърна агентът. — Готов ли сте да говорите?

— След малко. — Главоболието му постепенно затихваше, но не бе изчезнало съвсем. Нужно му бе още малко време да избистри мисълта си. — Благодаря ви, че се погрижихте за нея.

— Беше ми приятно. Имам племенница на нейните години — дъщеря на брат ми. Те много си приличат. Хубави, решителни лица. Не само приятни, нали разбирате?

— Разбирам. — Болката бе почти отминала. — Какви бяха тия цифри при отварянето на вратата?

Агентът се усмихна:

— Старомодно, но ефектно. Не по-различно от онова, което пише в шпионските романи. На принципа на прогресията и синхронизирането най-вече. Нещо, за което вие, писателите, изглежда, не знаете?

— Какво значи това?

— Изходен код с определена цифра. Аз прибавям към него число и ответната страна трябва да свърже това число с друго — плюс или минус. Трябва да отговоря: страшно бързо.

— Ами ако не успее?

— Видяхте, че бях извадил пистолета. Досега не съм го използувал при такъв случай, но сега нямаше да се поколебая. Щях да го застрелям през вратата.

Чансълър постави празната чашка върху масичката за кафе.

— Сега можем да поговорим.

— Добре. Какво стана?