Ръкописът на Чансълър

— О’Брайън — прошепна Варак. После се загледа в Питър и необяснима усмивка светна на безкръвните му устни. — Вижте в ръкописа си. Имате един сенатор… Той също би могъл. Обърнете се към него. Той е безстрашен.

Варак затвори очи. Беше мъртъв.

В главата на Чансълър се заблъскаха гръмотевици и мълнии. Взривове разтърсваха земята. Безумието бе го обхванало напълно! Сенатор… Той бе преминал отвъд непозволените граници. Остави главата на Варак да се опре върху каменната стена, бавно се изправи и отстъпи заднишком. Обхвана го ужас, такъв страхотен ужас, че не можеше да мисли.

Но можеше да тича. И той сляпо побягна напред.

Намираше се близо до вода. Светлинни отражения блещукаха по повърхността като миниатюрни свещички при неуловим ветрец. Колко време бе тичал, не можеше да определи. Когато съзнанието му взе да се прояснява, стори му се, че е отново в Ню Йорк на зазоряване, сред скулптурните фигури на манастира във Форт Триън, където един светлокос мъж на име Лонгуърт бе току-що спасил живота му.

Само че този човек не се казваше Лонгуърт. Казваше се Варак и беше мъртъв.

Питър затвори очи. Покоят, който дълго бе търсил, го завладя. Бавно се наведе. Коленете му докоснаха земята. Целият трепереше.

Чу приближаващ се шум от мотор. Чакълена настилка хрущеше под колелата. Отвори очи и се огледа.

Спря мотоциклет, единственият му фар сочеше диагонално надолу. От него слезе полицай. Насочи снопа на фенера си право към Питър.

— Добре ли сте, мистър?

— Да, да, всичко е наред.

Полицаят се приближи. Чансълър се изправи със залитане, забелязал, че патрулният е разкопчал кобура си.

— Какво правите тук?

— Ами… не знам… право да си кажа, малко попрекалих с пиенето и реших да се разходя. Често го правя. По-добре, отколкото да се кача зад волана.

— Наистина, така е — отвърна полицаят. — Да не сте намислили някоя глупост, а?

— Какво? Каква глупост?

— Да влезете да поплувате, без намерение да излезете?

— Какво?

Полицаят стоеше пред него и го разглеждаше най-внимателно.

— Толкова сте оплескан, че…

— Паднах. Нали ви казах…

— Разбрах. Понапили сте се. Интересно, не лъхате на алкохол.

— Пих водка.

— Да не сте в депресия? Семейни проблеми ли имате? Или други неприятности? Искате ли да извикам свещеник или равин? А може би адвокат?

Питър проумя.

— Аха. Мислите, че искам да се удавя?

— Случва се. Вадили сме и трупове от Басейна на приливите.

— Къде се намираме?

— В югоизточната му част. — Полицаят посочи надясно. — Ето я крайбрежната Охайо драйв, а отсреща е мемориалът на Джеферсън.

Питър погледна часовника си. Минаваше девет и половина. Губеха му се почти два часа. Два часа е бил в несвяст. А му предстояха дела. Първо трябваше да успокои загрижения полицай. Подбираше си думите със затруднение:

— Вижте, нищо ми няма. Повярвайте. В същност трябва да позвъня по телефон. Някъде наблизо да има кабина?

Полицаят се пресегна и закопча кобура си.

— Там, по Охайо драйв, на около стотина ярда, а може и по-малко. Може да хванете и такси. Но ако ви спрат отново, внимавайте. Другите колеги могат да се окажат по-строги от мене.

— Благодаря ви за предупреждението — усмихна се Питър. — И за загрижеността.

— Такава ни е работата. А сега, внимавайте.

Чансълър кимна и тръгна напреко през тревата към Охайо драла. Явно някой подслушваше телефона му в хотела. Ако се обади на Алисън, нищо няма да може да й обясни. Най-напред трябва да се свърже с О’Брайън.

— Къде сте, по дяволите? Нали ви наредих изрично да не напускате хотела! Ама че проклета…

— Онези лудите се опитаха да ме очистят — прекъсна го Чансълър, спомняйки си думите на Варак. — Маниаците.

— Маниаците? — О’Брайън бе като втрещен. — Откъде чухте тази приказка?

— Тъкмо за това трябва да поговорим. За това и за други неща. Аз току-що излязох от Коркорановата галерия.

— От Коркорановата… Били сте там?

— Да.

— О, господи! — О’Брайън бе сякаш изплашен.

— Сега съм на…

— Млъкнете! — ревна му изведнъж агентът. — Не говорете повече. Почакайте така на телефона. — Питър чуваше дишането му. Агентът трескаво мислеше. — Снощният ни разговор. Мислете внимателно. Казахте ми, че сте се обадили на три места в Ню Йорк от телефонни кабини. Използували сте кредитната си карта.

— Но аз…

— Мълчете, ви казах! Помислете! Звънили сте преди и след пожара на Тридесет и пета улица.

— Да, но…

— Слушайте ме! Единият разговор особено… май че беше след пожара, но не съм сигурен. Отидете в кабината, откъдето сте се обадили. Разбрахте ли ме? Не ми отговаряйте веднага! Отсейте!

Питър се опита да го разбере. Три пъти не бе звънял, а само веднъж. Позвънил бе на Тони Морган преди изстъпленията на Тридесет и пета улица. После въобще не бе звънял.

Отсейте! Елиминирайте излишното! Ясно! Агентът имаше пред вид тъкмо този разговор, тъкмо онази кабина.

— Да, разбрах.

— Така. Това стана после, нали? След Тридесет и пета?

— Да.

— Някъде на Уисконсин Авеню, нали?

— Да. — Това пак бе заблуда.

— Добре. Вървете там. Ще се обаждам през десет минути. Изберете някаква фраза от разговора ни, за която ще се сетя, и я кажете, когато вдигнете телефона. Ясно ли е?

— Ясно.