Ръкописът на Чансълър

Глъчката прерасна в писъци. Разнесе се свирка. Питър се втурна през летящите врати в един килер.

На лявата стена видя надпис „Изход“. Грабна сервитьорска количка и я затегли след себе си с такава сила, че едното й колело се отвинти. Купи със салата се изтърколиха точно пред вратата. Хвърли се към изхода н отвори с рамо вратата. Погледна назад. Пред входа на кухнята цареше хаос, но никъде не съзря преследвача си.

По стълбището нямаше никой. Взимаше стъпалата по три наведнъж, а на площадките се прехвърляше през перилата.

Закова на място със скок, лявото му коляно се заби в железен стълб. Долу, пред вратата на фоайето, стоеше човекът, когото бе видял на Кънектикът Авеню. Човекът, който бе скочил от колата. Това вече не бе роман, а самата истина. И пистолетът в ръката му бе истински.

Чисто безумие! Завладя го безразсъдната мисъл, че в джоба си има магнитофонче, увито в носна кърпа. Неволно вдигна ръка да го задействува, да натисне с пръсти по джоба. Да пусне несъществуващия магнитофон? Какво ставаше с него?

— Какво искате от мен? Защо ме преследвате? — шепнешком запита Чансълър, несигурен кое е факт и кое — въображение.

— Просто искаме да поговорим с вас. Бъдете сигурен, че…

— Не! — Нервите му не издържаха. Излетя със скок от площадката, усещайки празно пространство под себе си. Нейде дълбоко из звуковите пластове на това пространство долови противното свистене на куршум, който не успя да го засегне. Питър не можеше да повярва на очите си.

Изведнъж ръцете му се вкопчиха в коса и плът. Летящото му тяло със сила се стовари върху противника и той тръшна главата му в желязната врата.

Реално съществуващият човек с реално съществуващото оръжие в ръка се свлече на земята, лицето и косите му оплескани в кръв. Питър се изправи на крака, постоя за миг зашеметен и изплашен, опитвайки се да отдели реалност от фантазия.

Трябваше да бяга. Нищо друго не му оставаше. Разтвори вратата с отривист жест и се огледа в мраморното фоайе. Портиерът стоеше на входа с ръка върху кобур и радиостанция на ухото. Когато Питър наближи, той заговори:

— Горе настъпил безпорядък, а?

— Да. Понапили са се няколко души.

— Вашите момчета намериха ли ви? Казаха ми, че сте от Бюрото.

Питър се опря с ръка върху дръжката на вратата.

— Каквоо?

— Помощниците ви. Ония двете момчета. Дойдоха веднага след вас. Показаха ми картите си. И те са от ФБР.

Чансълър не искаше повече да слуша. Това бе венец на лудостта! ФБР! Затича се надолу по стъпалата, очите му се замъглиха, дъхът му почти секна.

— Дойдохте даже преди уреченото време, мистър!

Таксито стоеше на няколко крачки от него до тротоара. Той се затича и бързо се вмъкна вътре.

— Карайте по Елипс роуд. Но побързайте, за бога! Завийте към Смитсъновия парк! Ще ви кажа къде да спрете.

— Ваша воля! — И таксито набра скорост.

Питър се извърна и през задното стъкло огледа Коркорановата галерия. По стълбите тичешком слизаше човек, хванал с ръка лицето си, а в другата държеше радиостанция. Това бе човекът от приема на втория етаж, чиято устна кървеше, пробита от молива на дебелата журналистка. Той забеляза таксито. Сега други щяха да причакат Питър някъде по пътя.

Влязоха по кривата около Елипсата. На юг остана Вашингтонският монумент. Прожектори къпеха в светлина алабастровата колона.

— Забавете — каза Питър, — карайте близо до тревната площ. Но не спирайте. Ще скоча в движение, но не искам… — Фразата секна, не знаеше как точно да се изрази. Шофьорът му помогна.

— Но не искате да ви видят, ако някой следи таксито, така ли?

— Да.

— Неприятности ли си имате?

— Да.

— С полицията?

— О, господи… не! Лични…

— Вярвам ви. Бяхте любезен с мен и аз ще ви отвърна със същото. — Таксито забави ход. — На около петдесетина ярда оттук, точно в края на извивката, преди пътят да се изправи, ще скокнете. Аз ще потегля силно напред за заблуда и ще карам така още няколко пресечки. Никой няма да ви забележи. Разбрахте ли?

— Разбрах. Благодаря ви.

— Пригответе се!

Колата забави ход. Чансълър отвори вратата и скокна в края на тротоара, инерцията на движението и завоят на пътя го изхвърлиха върху тревата.

Шофьорът наду клаксона с всичка сила. Колите наоколо свърнаха встрани и му дадоха път да профучи напред. Този клаксон означаваше спешен случай. Някой се намираше в критична ситуация.

Питър наблюдаваше от скритата си позиция в тревата. Само един автомобил не отби вдясно или не спря както останалите автомобили около клаксониращото такси. Аларменият сигнал сякаш не го засягаше. Напротив, той се изравни с таксито, после тръгна след него.

Това бе черната лимузина, която Питър бе забелязал още на Ню Хампшър Авеню.

За кратко Чансълър остана неподвижен. Гуми изсвириха край него. От завоя по посока на Континентал Хол излетя друг автомобил и се вля в движението по пръстена. Дали не търсеше него? Питър се изправи и хукна през тревата и калта.

По едно време усети твърда настилка под краката си. Бе стъпил на улицата. Пред него имаше сгради, край него бавно минаваха коли. Той продължаваше да тича, знаейки, че отвъд тъмните сгради и редки дървета се намираше Смитсъновият институт.