Ръкописът на Чансълър

Правеше впечатление на минувачите. Една двойка бързо го отмина, а майка с дете се дръпнаха към бордюра, да са по-далеч от него. Чансълър вдигна очи към уличната табела Ню Хампшър Авеню. Отсреща по диагонал започваше улица „Т“. Значи, се намираше в търговската част, северно от площад Лафайет. Беше пробягал около петнайсет-двайсет пресечки, ако не и повече, като вземе пред вид разните преки и проходи. Трябваше някак си да се върне обратно и да поеме в югоизточна посока към „Мол“13.

Двамата мъже бяха на не повече от петдесет крачки. На север, вдясно от мястото, където се намираше, светофарът на пресечката светна зелено. Чансълър побягна натам. Стигна ъгъла, прекоси, зави наляво и спря. Полицаят стоеше под светофара и гледаше в Питър.

„Може би това е единственият ми шанс“, помисли Питър. Да отиде до него, да му се представи и обясни, че двама души го преследват. Полицаят можеше да се свърже и да научи за суматохата на няколко улици оттук, за изстрелите н ранените минувачи. Щеше да му разкаже всичко и да потърси съдействие.

Но още преди да обмисли идеята си, реши, че няма да се размине без разпит, без писмени протоколи и обяснения. Лонгуърт едва ли щеше да чака. А освен това въоръжени хора с радиостанции вървяха по петите му. В хотела Алисън е сама, само един агент я пазеше. На лудостта няма да се сложи край, ако се обърне към полицията. Дори още повече ще продължи.

Светлината се смени, Чансълър пресече бързо край полицая и влезе в улица „Т“. Застана в сянката на един вход и погледна назад. Черна лимузина приближи към тротоара на тясната уличка и Ню Хампшър Авеню и спря. Точно пред колата имаше улична лампа. Той видя как двамината пристъпиха към лимузината и някой смъкна стъклото на задния прозорец.

По Ню Хампшър в южна посока се зададе такси. Светофарът бе на червено. Таксито спря. Чансълър се затича към вратата. На задната седалка седеше добре облечен възрастен мъж. Питър отвори.

— Хей! — викна шофьорът. — Не виждате ли, че имам пътник?

Чансълър се обърна към пътника, като се опита да звучи колкото се може по-убедително, с тона на човек, стараещ се да запази самообладание в критичен момент.

— Моля ви, прощавайте, но случаят е спешен. Трябва да стигна до центъра. Жена ми е много зле. Току-що чух…

— Заповядайте, влезте — каза възрастният човек без колебание. — Аз съм само до площад Дюпон. Това на пътя ли ви е? Ако искате…

— О, това е чудесно. Много съм ви признателен. — Питър влезе, светофарът се смени. Той тресна вратата и таксито се понесе напред.

Дали от захлопването на вратата или силния глас на шофьора — Питър така и не узна, — но преследвачите му до лимузината го забелязаха, когато мина покрай тях. Питър погледна назад. Човекът отдясно поднесе портативната радиостанция към устата си.

Стигнаха площад Дюпон. Възрастният човек слезе. Чансълър каза на шофьора да кара на юг по Кънектикът Авеню. Движението беше натоварено и към центъра на Вашингтон застрашаваше да стане още по-интензивно. Това бе едновременно и предимство, и недостатък. Претъпканите улици го улесняваха да се оглежда внимателно наоколо, да види има ли опашка след себе си. А, от друга страна, затормозеното движение би помогнало да го открият и дори да го настигнат пешком, ако стане нужда.

Стигнаха до улица „К“, а вдясно започваше Седемнадесета. Питър се помъчи да си представи картата на Вашингтон, да види главните артерии южно от Елипсата.

Конститюшън Авеню! Ще накара водача да свие по него и да тръгне към Смитсоновия център през „Мол“. Дали можеше да се влезе оттам?

Сигурно. В главата, която нахвърли сутринта, бе описал-как Александър Мередит, шофирайки бясно, излиза от „Мол“… Дали го бе написал, или пък бе…

Забеляза я през задното стъкло. Една сива кола излезе от колоната автомобили и се плъзна бързо към лентата за левия завой: Изравни се успоредно с таксито. Изведнъж светлинен сноп проблесна през прозореца, кръстосвайки се със светлините от фаровете отзад. Питър се дръпна напред, криейки лице в рамката на колата, и надзърна. Човекът до шофьора смъкваше стъклото на прозореца. Бе съвсем близо. Фенерчето му се насочи към номера ка таксито на страничната врата. Чансълър го чу да казва:

— Ето! Това е!

Безумие след безумие. Въображението му сутринта бе обрисувало как двама мъже лудешки преследват по вашингтонските улици Александър Мередит. Един автомобил се бе изравнил с неговата кола. Прозорец се бе отворил и един глас отвътре бе извикал: „Ето го!“

Непознатият слезе от колата, премина бързо краткото разстояние между двете коли и протегна ръка към вратата на таксито. Светофарът се смени и Чансълър извика на водача:

— Карайте по Седемнадесета. Само по-бързо!

Колата се стрелна напред, шофьорът смътно долови, че става нещо, с което не би искал да има нищо общо. Отзад ревяха клаксони, Питър погледна. Непознатият стоеше насред платното — смутен, озверен и пречещ на движението.