Ръкописът на Чансълър

„Управлението на пътищата призовава всички водачи да не се включват в движението в района Джеймстаун-Уорън. Тези, които в момента са на път, да спрат на близките крайпътни отбивки. Повтаряме: потвърждават се сведенията за надигаща се буря от езерото Ери, вятърът с ураганна сила…“

— Има отбивна на около четири мили оттук — каза ш Питър, като се взираше през стъклото. — Ще спрем. На двеста-триста метра от нея има и ресторант.

— Откъде знаеш?

— Току-що отминахме знака за Питсфийлд. Тон ми служи за указател: значи, съм на час от къщи.

Чансълър така и не разбра какво стана. Този въпрос щеше да го гложди до края на живота му. Стръмният хълм представляваше непроницаема стена от проливен дъжд, конто се изливаше мощно като из — ведро и блъскаше тежката кола като малка лодка в бурно море.

Внезапно отзад го заслепиха фарове, които проникнаха през задното стъкло и се отразиха в огледалото. Пред очите му заиграха бели петна, които замъглиха дори проливния дъжд. Виждаше само ослепителната ярка светлина.

Тогава онзи се изравни с него! Огромен товарен камион с ремарке го изпреварваше точно на тоя опасен наклон в поройната, свличаща се вода! Питър изкрещя на шофьора през затворения прозорец. Онзи не беше с всичкия си. Не виждаше ли какво прави? Не виждаше ли „Континентала“ в тая буря? Или беше ненормален?

Невероятното се случи. Огромният камион политна към него. Последва удар. Стоманеното шаси се вряза в „Континентала“. Чу се скърцане от триене на метал в метал. Този откачен го изтласкваше от пътя! Беше или пиян, или изплашен до безумие от бурята! През пелената на плющящия дъжд Чансълър различи силуета му горе в кабината. Той въобще не виждаше „Континентала“! Нямаше представа какво върши!

Последва втори разрушителен удар и стъклата на „Континентала“ се изпотрошиха. Колелата му блокираха. Колата отскокна вдясно, към тъмната бездна, която се простираше отвъд банкета.

Капакът се вдигна в дъжда, после колата залитна над извивката на пътя и полетя стремглаво надолу.

Писъците на Катрин се извисяваха над грохота от счупени стъкла и разбит метал, докато „Континенталът“ се преобръщаше надолу. Чуваше се стърженето на метал, сякаш всяка част се бореше да оцелее след последователните удари на автомобила в земята.

Питър се хвърли към писъка, към Катрин, но някаква остра метална част го прикова като стрела на място. Автомобилът се килна, превъртя и продължи да се плъзга стремително надолу.

После писъците спряха. Всичко свърши.

1

Петата лимузина бавно се плъзна по тъмните, оградени от дървета улици на Джорджтаун и спря пред мраморното стълбище, което се издигаше сред скулптурни фигури и колонади до портален вход. От този вход, както и от цялата къща лъхаше някакво спокойно достолепие; то се подчертаваше от приглушеното осветление иззад колоните, поддържащи централния балкон.

Предишните четири лимузини бяха пристигнали в интервал от три до шест минути; този ритъм бе предварително установен. Колите бяха наети от пет различни фирми от Арлингтън чак до Болтимор.

Ако някой случаен минувач по тихата уличка полюбопитствуваше да разкрие самоличността на единствения пътник в коя да е от лимузините, едва ли би успял. В документите за наемането на колата наемателят оставаше анонимен и дори шофьорът не можеше да го види. Непрозрачна стъклена преграда го разделяше от пътника и той нямаше право да напуска мястото си зад волана, когато пътникът сядаше или слизаше от колата. Шофьорите бяха грижливо подбирани.

Всичко бе като оркестрирано, уточнено до секундата. Две от лимузините бяха откарани на частни летища и оставени цял час заключени и празни на определено място на паркинга. След този час шофьорите се връщаха, знаейки, че техният пътник трябва да е вече в колата. Другите три лимузини бяха оставени по същия начин на три различни места: на гара Юниън във Вашингтон, пред търговския комплекс „Маклийн“ във Вирджиния и пред извънградския клуб „Шеви Чейс“ в Мериленд, клуб, в който съответният пътник не членуваше.

И накрая, ако някой минувач по тихата улица в Джорджтаун би опитал да се добере до слизащите от лимузините пътници, един светлокос мъж, скрит на балкона в края на мраморното стълбище, щеше да осуети намерението му. На врата на този човек висеше силно чувствителен транзисторен микрофон, по който можеше да дава нареждания на останалите в къщата на непознат чужд език. В ръце държеше пушка със заглушител.

Петият пътник слезе от лимузината и тръгна по мраморните стъпала. Автомобилът плавно отмина. Той нямаше да се върне. Светлокосият тихо прошепна нещо в микрофона. Вратата под него се разтвори.

Заседателната зала се намираше на втория етаж. Стените бяха облицовани в тъмна ламперия, а осветлението — скрито. По средата на източната стена имаше старинна камина и макар да бе мека и приятна пролетна вечер, зад нейните металически решетки проблясваха огнени езици.