Разплата

— Зная. Нали ми каза, че скоро ще настъпи краят на този кошмар. Тогава ти повярвах, макар че нищо още не беше сигурно. А сега съм уверена, че всичко ще стане както си го предвидила.

За миг Моли изпита неудобство от искреното доверие на Бети. Очевидно нямаше представа какви притеснения очакваха всеки информатор, особено пък ако е жена, когато се изправи пред съдиите. Надяваше се Коупланд да не се огъне, да не се окаже страхлив негодник, да не повлече след себе си и Бети, и то в мига, когато тя най-силно се нуждае от подкрепата му.

— Утре ще ти се обадя — каза Моли. — Ще ти звъня всеки ден, докато не настъпи моментът за връщането.

— Това означава ли, че за нищо не трябва да се тревожа? Искам да кажа, заминаването беше така внезапно… Ако някой ни преследва, той няма как да разбере накъде сме тръгнали Стивън и аз, нали?

— Не, Бети, няма как да разбере — успокои я Моли. — Предполагам, че четири дни ще се окажат достатъчни. Това означава, че следващия понеделник ще ти позвъня, за да си стегнеш багажа. Можеш да разчиташ на думата ми.

Водачът на летищния автобус не прояви желание да помогне при товаренето на багажа, затова Моли беше принудена да вземе по-тежкия куфар. Бети тръгна след нея с втория куфар и чантата.

— Довиждане, майор Смит. И много ви благодаря.

Моли се усмихна и й махна с ръка, когато Бети приближи стъпалата.

— Хайде, Моли. Пътниците вече заемат местата си. Самолетът отлита след петнадесет минути.

Моли се обърна и видя зад себе си Рейчъл. Двете жени мълчаливо тръгнаха обратно към терминала.

Общото време на пътуването, включително и престоите, не надвиши единадесет часа, но на пътниците, естествено, се стори доста по-дълго.

Макар че още беше само дванадесет и половина на обяд, жегата в Лос Анджелис беше непоносима. Моли, отраснала по Източното крайбрежие, не подозираше, че понякога най-горещият сезон в Южна Калифорния може да се окаже не лятото, а ранната есен.

— Край брега е малко по-хладно — успокои я Рейчъл, докато вървяха към стоянката за таксита.

Моли беше решила да съпроводи Рейчъл до летището.

— Съжалявам, че се спречкахме тогава, напускайки Балтимор — промърмори Моли.

— Стига, всичко е наред. Имаш предостатъчно грижи. Всеки на твое място може да си изпусне нервите — отговори Рейчъл. — Понякога дори се питам как издържаш.

Моли се усмихна. Но Рейчъл видя как усмивката й помръкна, щом видя двама младежи, облечени по последна мода, които й се ухилиха предизвикателно, след което лениво продължиха напред.

— Чувствам се като глупачка — въздъхна Моли. — Знам какво може да очаквам там, във Вашингтон, но не и тук. Тук всичко ми е чуждо.

— Моли, ти избра най-разумната тактика, единствено възможната, като ни измъкна от Вашингтон. Сега вече наистина всичко е наред.

— Може би имаш право…

— Ще ти се обадя веднага щом пристигна в Кармел. Ще ми съобщиш ли резултата от разследването относно сержант Дън?

— Да. Не мисля, че ще ми отнеме много време. Зная къде да търся и на кого да се обадя.

Наоколо се виждаха още няколко от последните пътници — явно за пръв път пристигащи на Западното крайбрежие, защото се озъртаха като изоставени деца. Те се усмихнаха и кимнаха на Рейчъл и на Моли. Зарадваха се, че не бяха единствените пришълци, изпаднали в затруднение.

— Сигурна ли си, че бързо ще приключиш разследването? — попита Рейчъл.

— Ако не възникнат някакви усложняващи ситуацията обстоятелства около случая със сержант Дън, всичко ще се изясни до седмица, най-много две. Но ако се наложи да се търси по-надълбоко, може да се забавя с още няколко дни. Ала това не е най-важното. Предполагам, че към края на следващата седмица вече ще имам отговорите на най-важните въпроси.

— Да, разбирам, че нямаш търпение да приключиш разследването — кимна Рейчъл. — Но който и да е преследвачът, няма да успее да те заблуди, защото е очевидно, че си решена на всяка цена да го разкриеш.

— Разбира се, че го искам — тихо добави Моли. — И кълна се, ще го направя.

— Но няма ли да ти коства прекалено много?

— Естествено, но без това няма да мине…

Рейчъл я докосна по ръката, което накара Моли да се обърне към нея.

— И докъде предполагаш, че може да стигне разследването, Моли?

— Кой знае? Може би чак до Белия дом.

Моли неочаквано прегърна Рейчъл, отривисто, може би, за да възпре следващия й въпрос.

— Ето го твоят автобус.

Опашката от чакащи нервно помръдна. Моли за последен път потупа Рейчъл по рамото. После застана на тротоара и изчака потеглянето на автобуса.

Рейчъл нагласи сака си в багажника и се настани на едно от местата до прозорците. През стъклото видя как Моли отвън й махна с ръка, преди да изчезне от погледа й.

Моли се върна в терминала, бързо премина през гишетата за проверка и се нареди пред подвижния ръкав, заедно с останалите пътници за обратния полет до Вашингтон. Заобиколи спокойно редицата пред паспортното гише, без да оглежда чакащите. Беше премного уморена от взиране в десетки непознати лица.