Пророчество

Скритият аспирин и хапчета против киселини не бяха достатъчна провокация, за да се озъби. Учудих се как би реагирало на посетители с предписан легално прозак. В края на коридора бяхме огледани дистанционно от друга камера. Тогава от далечния край пазач отвори още една стоманена врата, за да ни пусне в следващата стая. Понеже Хю Фостър беше уредил това посещение и поради необичайността на целта ни бяхме третирани като важни гости. Самият помощник-надзирател, придружен от въоръжен охранител, ни заведе от стаята към асансьора, два етажа нагоре, през поредица от коридори и през две допълнителни порти, които се отвориха, след като скенери разпознаха пръстовите му отпечатъци.

Пред стаята за срещи ни накараха да свалим палтата си и да ги окачим на стената. Прочетохме кратък списък, озаглавен „Правила на поведение“, закачен до вратата.

Първо, само аз и Лори влязохме в стаята, с размери — около шест на четири. Сиви плочки на пода, сиви стени, нисък акустичен таван с флуоресцентни панели.

Слабата светлина на мрачното небе беше неспособно да пробие през прозорците от армирано стъкло.

По средата имаше маса за разговори, дълга два метра и половина. На по-далечната страна имаше един стол; четири стола чакаха на по-близката.

На самотния стол седеше Пунчелино Бизо, който все още не знаеше, че притежава силата да спаси семейството ни от една трагедия или да ни обрече на почти непоносимо страдание.

54

За масата от страната на Пунчелино бяха запоени две стоманени халки, увити с кабел, да не дрънчат. Китките му бяха оковани. Дължината на веригата му позволяваше да застане до стола с опънати крака, но не можеше да се отдалечи от масата или да се движи около нея. Краката на масата бяха заковани към пода.

Обикновено посетителите разговарят със затворниците през бронирано стъкло в обща за няколко човека стая. Стаи за разговори като тази бяха използвани най-вече от адвокати, които държаха да се уединят с клиентите си.

Бяхме поискали среща на четири очи с Пунчелино, не за да обсъждаме нещо тайно, а защото мислехме, че интимната атмосфера би увеличила шансовете ни да го убедим да ни даде това, за което бяхме дошли.

Думата „атмосфера“ беше прекалено надута за скованото и отблъскващо настроение в стаята за разговори. Не изглеждаше като място, където злонамерен мъж може да бъде накаран да действа добронамерено.

Пазачът, който ни доведе, остана в коридора и затвори вратата след нас. Човекът, охраняващ Пунчелино, излезе през друга, междинна врата. Той остана до прозорчето на тази врата. Не чуваше, но виждаше какво става при нас.

Бяхме насаме с човека, който щеше да ни убие преди повече от девет години и беше осъден до живот донякъде заради нашите показания.

Като се има предвид враждебността, с която би отговорил на всяка наша молба, ми се прииска правилата на затвора да позволяваха внасянето на сладки.

Деветте години зад решетките не бяха оставили отпечатък върху Пунчелино. Прическата му не беше толкова стилна и добре оформена, колкото когато взриви градския площад, но беше все така привлекателен, младолик.

Холивудската му усмивка беше перфектна. Зелените му очи проблесваха с жив интерес.

Когато седнахме срещу него, той помръдна пръстите на дясната си ръка, както бабите, когато казват „чаочао“.

— Изглеждаш добре — казах аз.

— Чувствам се добре — отговори той.

— Не е за вярване, че минаха девет години.

— За вас — може би. За мен са като сто.

Струваше ми се странно, че не изпитваше злоба към нас. Все пак той беше Бизо, което означава изпълнен с обида и негодувание. Но не успявах да уловя никаква враждебност в гласа му.

— Да, предполагам, че разполагаш с доста време тук — казах аз без особена връзка.

— Оползотворявам го добре. Получих диплома по право — макар че като углавен престъпник никога няма да бъда допуснат да практикувам.

— Диплома по право. Впечатляващо. — Подадох молби за обжалване за мен и за други затворници. Няма да повярвате колко невинни има тук.

— Всички? — предположи Лори.

— Почти всички, да — отвърна той твърдо, без ирония. — Понякога е трудно да не се отчаеш при цялата несправедливост в това общество.

— Торта има винаги — казах аз и се усетих, че като не е чувал приказката на баща ми, сигурно си мисли, че говоря глупости.

Приемайки спокойно объркващия ми коментар, той каза:

— Е, обичам торта, разбира се, но и малко справедливост няма да откажа. Освен дипломата по право се научих да говоря перфектно немски, защото това е езикът на справедливостта.

— Защо немският е езикът на справедливостта? — учуди се Лори.

— Не съм абсолютно наясно. Каза го един герой от филм за Втората световна война. Прозвуча ми правдоподобно. — Той каза нещо на Лори, което звучеше на немски, и после го преведе: — Много си красива тази сутрин.

— Винаги си бил ласкател — отвърна тя.

Той и се усмихна широко и и намигна.

— Научих също и перфектно норвежки и шведски.

— Не познавам никого, който някога да е учил норвежки и шведски — каза Лори.

— Ами, сметнах, че ще е по-учтиво да говоря на техния език, когато получавам Нобелова награда. Стори ми се съвсем искрен и го попитах: