Пророчество

— Виното ми напомни за времето, когато Спарки Андерсън отвори бутилка мерло и намери отрязан пръст в него.

Децата потрепериха, ужасени и доволни.

— Уина — предупреди я баща ми, — историята не е подходяща за вечеря, особено за коледна вечеря.

— О, напротив — отвърна баба, — това е най-коледната история, която знам.

— Няма нищо коледно в нея — каза татко раздразнен.

Мама се опита да защити баба:

— Не, Руди, тя е права. Историята е коледна. Има елен в нея.

— И дебел мъж с бяла брада — добави баба.

— Знаете ли, все още не съм чула историята за това как Хари Рамирес се самосварил до смърт — обади се Лори.

— Това също е коледна история — заяви майка ми.

Татко изпухтя.

— Да, така е — съгласи се баба. — В нея има пигмей.

Татко зяпна.

— Защо пигмеят да е коледен?

— Не си ли чувал за феите? — попита баба.

— Феите не са като пигмеите.

— Има ги в книгата ми — каза Уина.

— И в моята — обади се Люси.

— Пигмеите са хора — настояваше татко. — феите са приказни същества.

— И феите са хора — скара му се баба, — независимо че предпочитат да си лягат със същества от същия пол.

— А пигмеят не се ли казваше Крис Крингъл? — сети се майка ми.

— Не, Мади, скъпа — поправи я баба, — Крис Прингъл, с „п“.

— Хей, това е достатъчно коледно за мен — каза Лори.

— Това не е нормално — ядоса се татко.

Мама го потупа по рамото:

— Не бъди такъв Скрудж, скъпи.

— И така — започна баба, — Спарки Андерсън платил осемнайсет долара за тази бутилка мерло, което било много повече пари, отколкото са сега.

— Така поскъпна всичко — отбеляза мама.

— Особено, ако искаш да си купиш нещо с отрязан пръст вътре — обади се и Лори.

Следващият фатален ден беше след десет месеца, което в тази нощ — блестяща в гирлянди и ухаеща на печена пуйка — изглеждаше цяла вечност.

ЧАСТ ПЕТА КАТО ПИЛАТ ПОНТИЙСКИ ТИ ИЗМИ РЪЦЕТЕ СИ ОТ МЕН

53

На шестнайсет километра от Денвър, в подножието на Скалистите планини се намираше федералният затвор, който имаше максимално добра охрана. Заради това гората беше изсечена и мястото се беше превърнало в долина. Хълмовете зад него и под него бяха покрити с гъсти гори, но земята на затвора беше гола, лишаваща бегълците от каквото и да е прикритие от прожектори или куршуми.

Никой не беше успял да избяга от Скалистите планини досега. Двата начина да излезеш от там са или да си помилван, или мъртъв.

Каменните стени се извисяваха нагоре. Имаха само прозорчета с решетки, прекалено малки, че да може човек да се провре през тях. Покривът със стръмно разположените плочи беше надвиснал над всяка подпора.

Между главния портал и оградения паркинг в камъка бяха издълбани думите ИСТИНА•ЗАКОН•СПРАВЕДЛИВОСТ•НАКАЗАНИЕ. Имайки предвид как изглежда това място и по закоравелите престъпници вътре, думата „реабилитация“ едва ли беше пропусната по невнимание.

Тази сряда, 26 ноември, четвъртият от петте ми съдбоносни дни, небето притискаше затвора и го помрачаваше като бъдещето на всеки един в него. Леденият вятър пронизваше костите.

За да бъдем допуснати през портата към паркинга, и тримата трябваше да излезем от експлоръра, а двама сръчни служители да го претърсят отвътре и отдолу за по-големи съмнителни предмети като куфарче с бомба или пусково съоръжение на ракета.

— Страх ме е — призна Лори.

— Не е нужно да влизаш — казах и.

— Нужно е. Прекалено е важно. Трябва да съм там.

След като ни пуснаха, спряхме колкото е възможно по-близо до входа. Суровият вятър превръщаше дори и най-кратката разходка в изпитание.

Персоналът ползваше отоплен подземен гараж. Този на открито беше за посетители.

Ден преди Деня на благодарността може би очаквате поток от посетители. Вместо това всичките девет места за паркиране бяха празни.

Затворниците бяха от различни краища на западните щати и вероятно разстоянието беше прекалено голямо за роднините им, за да ги посещават редовно. Или семействата им не даваха и пукната пара за тях.

В някои от случаите, разбира се, те бяха убили роднините си и съответно не можеха да се надяват на семейни сбирки.

Дори и в този сантиментален сезон не можех да почувствам никакво съжаление към самотните мъже в сиви килии, носещи тежест в душата си, с очи, изпълнени с копнеж, насочени към птичките в пепелното небе, отвъд жестоките им прозорци. Никога не съм разбирал странната холивудска романтика на осъдения и на живота в затвора. Освен това повечето от тези момчета имаха телевизори, абонамент за „Хъстлър“ и достъп до каквито си поискат наркотици. След като влязохме в малък коридор с рецепция и трима въоръжени охранители — единият, от които с пушка — се идентифицирахме, показахме си документите и се разписахме. Минахме през детектор за метал и скенер. От тавана ни наблюдаваха камери.

Красива немска овчарка, тренирана да намира наркотици, лежеше в краката на господаря си, с муцуна подпряна на едната лапа. Кучето надигна глава, подуши в нашата посока и се прозя.