Пророчество

Веднага разбрах, че има да ми каже нещо, което ще обясни защо дядо беше определил двайсет и трети като фатален ден.

В главата ми се въртяха мисли за черва, разкъсани бъбреци, наранени кръвоносни съдове и се зачудих какви други поражения можеха да съществуват. Изведнъж се сетих за гръбнака.

— О, Господи, не. Парализирана е от кръста надолу, нали?

Доктор Корнъл се стресна:

— Не, за Бога! Щях да ви кажа още снощи, ако имаше нещо такова.

Не си позволих да се успокоя, защото беше ясно, че има нещо за казване, което нямаше да доведе до отваряне на шампанско.

— Разбрах, че имате три деца.

— Да. Ани, Люси, Анди. Три.

— Най-голямото скоро ще бъде на пет?

— Да. Ани. Нашата мъжкарана.

— Три деца, всичките по-малки от пет годинки — не е шега работа. — Особено когато всяко държи да има собствено чудовище.

— Това ли е идеалното семейство според Лори? — попита той.

— Много добри деца са — казах аз, — но не са идеални.

— Имам предвид броя им.

— Е, тя иска двайсет.

Той така се втренчи в мен, сякаш през нощта ми беше пораснала втора глава.

— Това е шега — обясних. — Беше се съгласила на пет, но може да поиска шест или седем. Двайсет — това е просто преувеличение, с което искаше да каже колко е важно семейството за нея.

— Джими, знаеш каква късметлийка е, че остана жива?

Кимнах и отвърнах:

— И знам, че ще бъде слаба, ще се нуждае от много време, докато се възстанови, но не се притеснявайте за децата. Семейството ми и аз ще се оправим. Лори няма да полага никакви усилия.

— Не е там въпросът. Джими, истината е, че Лори не може да има повече деца. Ако това ще е удар за нея, по-добре да го научи, когато си стъпи на краката.

Ако можех да имам само Лори, Ани, Люси и Анди, щях всяка сутрин да благодаря на Господ, че ми е дал толкова много.

Не знаех как точно ще приеме новината. Тя е практична, но и мечтателка, реалист и романтик в едно.

— Трябваше да извадя единия и яйчник и фалопиевата тръба — каза той. — Другият яйчник е незасегнат, но нараняването на тръбата неизбежно ще доведе до запушване.

— И няма да може да бъде оправено някой ден?

— Съмнявам се. Освен това е вече само с един бъбрек. Така или иначе не трябва да забременява.

— Ще и кажа, когато усетя, че е дошъл моментът.

— Направих всичко, което можах, Джими.

— Знам. И съм по-благодарен, отколкото бих могъл да изразя с думи. Имате безплатни сладки до края на живота ми.

След като лекарят излезе и денят започна да чезне, продължавах да съм нащрек, в очакване на някакво неописуемо бедствие, предсказано от дядо ми, но се чудех дали не става въпрос за стерилитета на Лори. За мен това беше тъжно; за нея обаче можеше да е трагедия.

Както се оказа, нямаше да разберем през следващите няколко месеца, защо двайсет и трети декември беше почти толкова ужасен, колкото и вечерта на двайсет и втори.

Отпочинал, татко се върна със сандвичите с телешко, маслините и тортата с шам-фъстък и бадеми.

По-късно при едно от кратките ми свиждания Лори каза:

— Пунчелино е все още там.

— В добре охраняван затвор. Не се притеснявай за това.

— Ще се притеснявам малко.

Изтощена, тя затвори очи. Останах до нея, погледах я и и казах нежно:

— Толкова съжалявам.

Не спеше, както си мислех. Без да си отваря очите, отвърна:

— За какво?

— Че те въвлякох в това.

— Не си ме въвлякъл в нищо. Ти ми спаси живота.

— Когато се омъжи за мен, направи моето проклятие и свое.

Тя отвори очи, погледна ме и каза:

— Слушай, бисквитко! Няма проклятие. Има само живот.

— Но…

— Не казах ли „слушай“?

— Да, мадам.

— Няма проклятие. Има само живот, такъв, какъвто е. И в моя живот ти си най-голямата благословия, на която съм се надявала. Ти си отговорът на всяка моя молба. При следващото ми посещение, когато тя беше заспала, нежно поставих медальона на врата и фин, но неунищожим. Издръжлива красота. Профилът на любовта, неумиращ никога.

52

На 11 януари 2003 година Лори беше изписана от болницата. За известно време тя остана в къщата на родителите ми, където имаше повече хора да се грижат за нея.

Спеше на легло на колелца в ателиенцето на майка ми, до хола, под наблюдението на недовършения портрет на Лъмпи Дъмпи, нечия домашна костенурка.

Времето до 26 януари, неделя, Лори прекара на дълга диета със задоволителен успех и затова я смятахме за готова да се наслади на празнична вечеря в стил Ток.

Никога коледната ни трапеза не е била толкова отрупана. Сериозна дискусия се проведе на тема възможността масата да се счупи под товара на толкова много изкушения. След изчисления, в които децата включиха и собствената си, неучилищна, но творческа математика, заключихме, че ако добавим две франзели, ще достигнем теглото, необходимо за предизвикването на катастрофа.

Събрахме се всички около масата за едно закъсняло пиршество. Децата бяха повдигнати от възглавнички, а възрастните — от хубаво вино. Никога лицата ни не са били толкова топли и светли, под светлината на свещите. Децата искряха като безгрижни духчета а когато погледнах към майка, татко, баба и Лори, почувствах, че съм в компанията на ангели. Бяхме на супата, когато баба Роуина каза: