Пророчество

— През целия си живот не успях да направя щастлив великия Бизо. А нямаше никой друг, който да иска аз да го направя щастлив. Не можех да го впечатля, като стана учител. Но да отмъстя за смъртта на майка ми — това щеше да го направи горд. — Усмихна се почти като ангел. — Знам, че баща ми ме обичаше заради това.

— Наистина? — попитах с презрение, което не можах да скрия напълно. — Така ли мислиш? Той не ти е пратил и една коледна картичка.

Малко ножче тъга скъси усмивката му.

— Ще призная, че не беше добър баща. Но знам, че ме обичаше за това, което направих.

— Сигурна съм, че те е обичал, Пунч. Мисля, че си направил, каквото е трябвало да се направи — каза Лори и ми напомни, че сме тук, да го спечелим, а не да го отчуждаваме. Одобрението и, неискрено за моите уши, но неподправено за неговите, възстанови колебливата му усмивка.

— Ако нещата не се бяха объркали в Сноу Вилидж, не ти и той, а ти и аз бихме могли да имаме бъдеще заедно.

— Хей, това е нещо, за което можеш да мислиш, нали? — отговори тя и се усмихна.

— Синдактилия — казах аз отново. Той примигна и объркано ме изгледа. — Не казахте откъде знаете.

— Аз нямах проблеми с ръцете, но три пръста на десния и два на левия ми крак са били сраснали.

Беше по-скоро ужасен, отколкото учуден:

— Каква, по дяволите, е била тази болница?

Учудих се как може понякога да е абсолютно разумен, а друг път толкова побъркан; как може да вземе диплома по право, да научи немски и да изрече нещо толкова глупаво като това.

— Няма нищо общо с болницата!

— Трябваше да я взривя.

Погледнах Лори. Тя пое дълбок дъх и кимна. Обърнах се към Пунчелино:

— И двамата сме имали сраснали пръсти, защото сме братя. Близнаци сме.

Удостои ме с удивен поглед; после го насочи към Лори. След това бавно опъна усмивката си с весело подозрение.

— Опитай този номер с някой глупак, който никога не се е поглеждал в огледалото.

— Не си приличаме — поясних, — защото сме двуяйчни близнаци.

56

Не исках да ми е близнак не само защото това ме правеше брат на убиец, но и защото не исках да сложа снимката на Конрад Бизо в семейния албум и да напиша под нея „татко“. Натали Вивасементе Бизо може да е била изключително красива, но дори и тя не беше добре дошла в семейното ми дърво.

Имам един баща и една майка — Руди и Мади Ток. Единствено и само те са ме направили човека, който съм; дали са ми шанса да бъда това, което мога да бъда. Призванието ми беше в кухнята, а не на арената. Ако кръвта им не тече във вените ми, то силната им любов беше там завинаги.

Други възможности — като например Натали да запази живота си или пък да умре, а аз да попадна в ръцете на Конрад — бяха изключени.

А и всички други възможни съдби всъщност попадаха в категорията „невъзможни“. Помислете си! Дядо Джоузеф, който не ми е истински дядо, предсказва не за истинския си внук, който се родил мъртъв онази нощ, а за мен — бебето, което Руди и Мади щели да решат, че е тяхно. Защо да има видения за събития от живота на „внук“, с който всъщност не е имал връзка?

Единственото обяснение за мен беше, че някаква висша сила, която е била наясно с превратностите на съдбата, е използвала дядо ми не само, а може би и не на първо място, да ме предупреди за петте фатални дни в живота ми, но и, което е и по-важно, да се подсигури, че Руди ще повярва с цялото си сърце, че това бебе със сраснали пръсти, което няма никаква прилика с родителите си, е детето, което Мади е носела девет месеца. Дядо Джоузеф е казал на Руди, че ще се родя в 22:46, дълъг петдесет сантиметра, тежък четири килограма и десет грама, със сраснали пръсти. Когато съм попаднал в ръцете му, увит в одеялце, татко ме познал и ме приел като сина, който отговарял на предсказанията на умиращия му баща.

Някой ангел-хранител не е искал да попадна в сиропиталище или да бъда осиновен от друго семейство. Искал е да заема мястото на Джими Ток, който е починал по пътя към този свят. Защо? Може би Господ е сметнал, че светът има нужда от още един сладкар.

Може би е решил, че Руди и Мади заслужават дете, което да отгледат с любовта, грижата и всеотдайността, с която обсипваха мен.

Пълният и истински отговор е забулен в толкова дълбоки загадки, че никога няма да го достигна, освен, ако той не ми се разкрие след смъртта ми.

За едно нещо сгреших. Джими Ток не е умрял по пътя към този свят, починало е безименно бебе. Аз съм единственият Джими Ток; този, който трябваше да бъда, син на Руди и Мади, независимо от чии слабини бях излязъл. Бях предопределен за сладки и за Лори Лин Хикс, и за Ани, Луси и Анди, предопределен за още много неща, които още не знаех, и всеки ден аз изпълнявах план, който не осъзнавах.

Аз съм дълбоко благодарен. И смирен. И понякога уплашен.

През 1779 година поет на име Уилям Купър е написал: „Неведоми са пътищата Господни и чудесата по тях.“ Път ни чака, Бил!

С усмивка, която изразяваше недоверие, Пунчелино каза:

— Обяснете ми!

— Довели сме човек, който ще е по-убедителен — каза Лори.

Отворих вратата, надникнах в коридора и поканих Шарлин Колман, земния инструмент на моя ангел-хранител, да се присъедини към нас.

57