Пророчество

Въпреки че се надявах непоклатимият и оптимизъм да се окаже оправдан, отвърнах:

— Тези пичове са щели да покрият и това. Изглежда са помислили за всичко. Тя млъкна. Аз също. Подозирах, че сме обсебени от едно и също притеснение: дали Пунчелино ще спази обещанието си да ни пусне.

Проблемът щеше да е в приятелчетата му. Не бяха луди по начина, по който синът на великия Конрад Бизо беше. Бяха стъпили на земята много по-здраво от него. Хонкър беше воден от алчност, а Кринкъл — от алчност и завист. Едва ли биха проявили сантименталност към сина на Руди Ток.

Тишината ни погълна. Безпокойството разцъфваше в нея. Достатъчно ми беше да слушам Лори да говори и затова се опитах да я заприказвам:

— Учуден съм, че майка ти не е пътувала заедно с баща ти. Ако бях женен за преследвачка на бури, която постоянно отсъства от къщи, щях да искам да съм с нея.

— Майка ми си има успешен бизнес. Харесва и това, което прави, и ако напусне Ел Ей, ще трябва да се откаже.

— С какво се занимава? — попитах.

— Държи змии.

Това звучеше обещаващо. Лори продължи:

— Да имаш майка, която държи змии, не е толкова забавно, колкото си мислиш.

— Така ли? Мисля, че е интересно.

— Понякога. Но тя не работеше вкъщи. Змиите не са толкова лесни за трениране като кученцата.

— Змиите могат да бъдат тренирани?

— Не говоря за обикновено трениране. Имам предвид трикове. Кучетата обичат да учат такива неща, но змиите бързо се отегчават. Когато им доскучее, се опитват да се измъкнат и могат да бъдат доста пъргави.

Пунчелино и Кринкъл се върнаха от трезора. Носеха кутии. Сложиха ги на земята и ги отвориха.

Когато видя какво има вътре, Хонкър извика. Тримата мъже започнаха да се смеят и да удрят ръце един с друг.

Явно кутиите съдържаха нещо много по-интересно от змии и сладки.

18

Донесоха шестнайсет кутии, свалиха ги по стълбите и ги натовариха на количката, на която преди това бяха експлозивите. Това бяха кашони от твърд картон, с капаци, подобни на тези, в които слагаш книгите си, когато се местиш в ново жилище.

— Повече от три милиона в брой — изрече Пунчелино, когато ни избута да станем и ни заведе до плячката.

Спомних си какво беше казал по-рано: „По всичко личи, че не е голяма банка и никой не би я обрал.“

— Няма толкова много пари в брой в повечето банки в големите градове — поясни Пунчелино. — Това е колекция на отдел „Ценности“ от така наречената „изхабена валута“. Всички банки изваждат захабената валута от обращение. От дванайсет области я пращат тук всяка седмица и в замяна получават нови банкноти.

— Две трети от това е изхабена валута — каза Хонкър, — а останалият един милион е нов. Няма значение. Стойността е еднаква.

— Просто изцедихме малко кръв от капиталистическата пиявица — обади се Кринкъл, а слабата му метафора отразяваше физическото му изтощение. Жичките на главата му се бяха сплъстили от пот.

Пунчелино си погледна часовника и каза:

— Ще трябва да си размърдаме задниците, за да има фойерверки.

Кринкъл и Хонкър излязоха от подземието първи, като единият дърпаше, а другият буташе количката. Ние с Лори ги следвахме, а Пунчелино се движеше зад нас.

В тайните подземни коридори на Корнелий Сноу половината от дебелите жълти свещи блещукаха в свещниците. Трептящите пламъчета осветяваха пътя, вече не толкова добре, колкото в началото. Извиващи се светлинни форми и плъзгащи се сенки тихо се сражаваха на бойното поле на варовиковите стени и таван като духове във война между доброто и злото.

Това беше едно от онези места, на които няма да е чудно, ако от някой ъгъл изскочи Ледърфейс от тексаското клане и започне да стреля с марковото си оръжие. Можеше да открие сродна душа сред клоуните-убийци.

— Тази вечер — каза Пунчелино, когато стигнахме разклона надясно, водещ към библиотеката — най-накрая ще накарам баща ми да се гордее, след като се провалих във всичко останало.

— О, скъпи — обади се Лори, — не бъди толкова жесток към себе си. Изглежда, си гений на тема оръжия, ножове, отрови.

— Това не го интересуваше. Единственото нещо, което искаше от мен, бе да стана клоун, най-великият клоун, звезда, но аз нямам талант.

— Ти си още млад — окуражи го тя. — Имаш много време да учиш.

— Не, той е прав — възрази и Хонкър с очевидна искреност. — Момчето няма талант. Неговият баща е Конрад Бизо, така че с имал за учител най-добрия. Но той дори не може да стане за резил като хората. Обичам те, Пънч, но е така.

— Няма нищо, Хонкър. Осъзнах истината преди много време. На кръстовището не завихме нито наляво, нито надясно. Оттук вече можех да се ориентирам. Направо трябва да беше имението на Сноу, пред което бях паркирал шелбито си, точно срещу банката, до градския площад.

Кринкъл каза:

— Бях с Пунч на арената. Заедно правехме елементарната взривяваща се клоунска кола, евтиния номер с крака в кофата, смешката с дъжда под чадъра и дори номера с мишката в гащите, които никой не може да прецака…

— Но аз ги прецаках всичките — мрачно изрече Пунчелино. — Публиката му се смя — уточни Хонкър.

— Нали това се очаква? — попита Лори.

— Това не е хубав смях — рече Пунчелино.