Пробудена любов

Не беше приемливо като за първи път.

Облиза ръба на хартията, притисна добре праха и тревата, седна в леглото и облегна гръб на възглавниците. Взе запалката, щракна я и наведе лице към оранжевия пламък с цигара между устните си.

Внезапно почукване на вратата го извади окончателно извън релси. „Проклетият Бъч.“

Изгаси запалката.

— Какво?

Не последва отговор и той, без да изпуска цигарата, прекоси стаята и рязко отвори вратата. Джон отстъпи назад.

Фюри си пое дълбоко дъх. После отново. Трябваше да се успокои.

— Какво има, синко? — попита, като галеше цигарата с показалец.

Джон написа няколко реда в бележника си и го обърна към него.

„Съжалявам, че те обезпокоих. Имам нужда някой да ми помогне с позициите в жиу-жицу, а ти си толкова добър в това.“

— О… да. Но не тази вечер, Джон. Съжалявам. Зает съм.

Детето кимна. След кратка пауза му махна с ръка за довиждане и се обърна.

Фюри затвори вратата, заключи и отново седна в леглото. Щракна запалката за втори път, постави цигарата между устните си…

И точно когато пламъкът близна връхчето й, замръзна.

Не можеше да диша. Не можеше… Задушаваше се. Започна да се бори за глътка въздух. Дланите му се навлажниха, по горната му устна избиха капчици пот, под мишниците му се образуваха мокри петна.

Какви ги вършеше, по дяволите?

„Наркоман… Пропаднало копеле. Неудачник.“ Да внесе хероин в къщата на краля? И да се кани да го изпуши в комплекса на братството! Да се опетни, защото не му стиска да се справи с цялата тази гадост?

По дяволите, нямаше да го направи. Нямаше да опозори братята си и краля. Пристрастяването му към червения дим беше достатъчно лошо. Но хероин!

Треперещ, Фюри изтича до бюрото, взе пакетчето и се втурна към банята. Хвърли цигарата и хероина в тоалетната и пусна водата. След това пак, и пак.

Излезе, препъвайки се, от стаята си и се затича с всички сили по коридора.

Джон беше по средата на стълбището, когато Фюри се появи като хала иззад ъгъла и едва не се търкулна надолу по стъпалата. Настигна момчето и го притисна към себе си така силно, че щеше да счупи крехките му кости.

Отпусна глава на детските рамене и потрепери.

— О, боже… благодаря ти. Благодаря ти, благодаря ти…

Малките ръце го обгърнаха. И го потупаха по гърба. Когато Фюри най-после се успокои, трябваше да избърше очите си.

— Мисля, че тази нощ е повече от подходяща да поработим върху основните позиции. Да. Моментът наистина е добър. Хайде.

Момчето го погледна… и очите му бяха пълни с мрачно разбиране. То като че ли знаеше. После Джон замърда бавно устни и думите му поразиха Фюри, дори лишени от звук.

„Ти си в затвор, който няма решетки. Тревожа се за теб.“

Фюри премигна, уловен в капана на изкривеното време. Някой друг му беше казал същите думи… Миналото лято.

Вратата на фоайето се отвори рязко и развали магията на мига. И Фюри, и Джон подскочиха стреснати. В помещението нахлу Зейдист.

Изглеждаше смъртно уморен.

— О, здравейте — вдигна той поглед към тях.

Фюри разтри тила си и се опита да се върне в настоящето, да се отърве от странното усещане за дежа вю.

— Откъде идваш, Зи?

— Попътувах малко. Идвам отдалеч. А вие какво сте намислили?

— Ще поработим върху позициите на жиу-жицу в залата за тренировки.

Зи затвори вратата.

— Какво ще кажете да дойда с вас? Или може би трябва да го кажа така: Мога ли да се присъединя към вас?

Фюри можеше единствено да го гледа втренчено. Джон изглеждаше също толкова изненадан, но поне беше достатъчно възпитан да кимне с глава.

— Да, разбира се, братко — каза Фюри и разтърси глава. — Ела с нас. Винаги си… добре дошъл.

Зейдист прекоси яркия мозаечен под.

— Благодаря. Много благодаря.

Тримата закрачиха към подземния тунел.

Като влязоха в центъра за обучение, Фюри погледна Джон и си помисли, че понякога колите се разминават на милиметър със смъртоносната катастрофа. Понякога целият ти живот виси на косъм. Или зависи от един миг. От едно почукване на вратата.

Това може да накара всеки да повярва в провидението. Наистина.

49.

Два месеца по-късно…

Бела се материализира пред къщата на братството и вдигна поглед към мрачната сива фасада. Не очакваше, че някога ще се върне тук, но съдбата имаше други планове за нея.

Отвори външната врата и пристъпи във фоайето. Натисна бутона на интеркома и показа лицето си на камерата. Чувстваше се така, сякаш всичко това бе сън.

Фриц отвори широко вратата и й се поклони с усмивка.

— Мадам! Радвам се да ви видя.

— Здравей. — Тя влезе вътре и поклати глава, когато той се опита да вземе палтото й. — Няма да се бавя. Тук съм, за да поговоря със Зейдист. За минутка.

— Но разбира се. Господарят е тук долу. Моля, последвайте ме.

Фриц я преведе през фоайето и спря пред една двойна врата, като през цялото време бъбреше весело. Без да го пита, я информираше за какво ли не — като подготовката за посрещането на новата година, например.

Преди да отвори вратата на библиотеката, догенът се спря.

— Извинете ме, мадам, но изглеждате… Да обявя ли за посещението ви… когато сте готова?

— О, Фриц, колко добре ме познаваш! Да, бих искала да остана за малко сама.