Пробудена любов

— Мислех, че така ще мога да дойда отново в Чарлстън и да почукам на вратата ти. За да ти я върна. И може би… ти щеше да ме пуснеш вътре. Или нещо такова. Страхувах се, че ще започне да те ухажва друг мъж, затова работех с всички сили. Искам да кажа, представях си, че ако мога да чета и да се грижа по-добре за себе си, ако престана да бъда такъв гаден кучи син… — Поклати глава. — Не ме разбирай погрешно. Не очаквах да се зарадваш, че ме виждаш. Надявах се… на кафе. Или на чаша чай. На възможност да поговорим. И да бъдем приятели, може би. Но ако се омъжеше, съпругът ти нямаше да го позволи. Да, затова бързах.

Погледът на жълтите му очи срещна нейния. Той трепна — като че ли се страхуваше от онова, което щеше да види изписано на лицето й.

— Приятели? — попита тя.

— Да… Искам да кажа, не бих те поставил в неловко положение, като те помоля за нещо повече. Знам, че съжаляваш… Но не можех да ти позволя да си отидеш от живота ми без… Да… приятели.

Беше я потърсил. С намерението да се върне и да протегне ръка към нея.

Това не влизаше в нито един от сценариите, които си бе представяла, когато се подготвяше да поговори с него.

— Аз… Какви ги говориш, Зейдист? — Заекна, макар да бе чула всяка дума.

Той отново погледна молива в ръката си, после се обърна към масата. Отвори тетрадката на нова страница, наведе се и доста време писа нещо. След това откъсна листа.

Ръката му трепереше, когато й го подаде.

— Не е много четливо.

Бела го взе. С по детски неравен почерк и с печатни букви бяха изписани двете думи: „Обичам те“.

Тя стисна здраво устни, в очите й бликнаха сълзи. Очертанията на буквите първо се размазаха, после изчезнаха.

— Може би не можеш да прочетеш написаното — каза той едва чуто. — Мога да опитам отново.

Тя поклати глава.

— Чете се съвсем ясно. Красиво е.

— Не очаквам нищо в замяна. Искам да кажа… Знам, че ти не… не изпитваш вече същите чувства към мен. Но исках да знаеш. За мен беше важно. И ако има дори малка възможност да сме заедно… Не мога да прекратя работата си в братството. Но мога да обещая, че ще се старая повече… — Смръщи вежди и млъкна. — По дяволите. Какви ги говоря? Обещах си, че няма да те поставя в това положение…

Тя притисна късчето хартия до сърцето си, после се спусна към него и го прегърна с такава сила, че той политна назад. Ръцете му я обгърнаха колебливо — като че ли не знаеше каква е причината за поведението й. А тя заплака открито.

Макар че бе подготвяла грижливо тази тяхна среща, нито веднъж не й беше хрумвало, че те двамата биха могли да имат общо бъдеще.

Той повдигна брадичката й и сведе поглед към нея. Тя се опита да се усмихне, но лудата надежда, изпълваща сърцето й, й тежеше като бреме.

— Не исках да те накарам да плачеш…

— О, боже… Обичам те, Зейдист.

Той отвори широко очи.

— Какво…?

— Обичам те.

— Кажи го отново.

— Обичам те.

— Отново… Моля те — прошепна той. — Имам нужда да го чувам… Отново и отново.

— Обичам те…

В отговор той започна да се моли на Скрайб Върджин на древния език.

Прегърнал здраво Бела, заровил лице в косите й, той й изказваше благодарност с такова красноречие, че изтръгна нови ридания от гърдите й.

Когато и последното хвалебствие беше отправено, той заговори отново на английски.

— Бях мъртъв, докато ти не ме откри, макар че дишах. Бях сляп, макар че виждах. А после дойде ти… И аз се пробудих.

Тя докосна лицето му. Много бавно устните му изминаха разстоянието до нейните и ги целунаха нежно.

„Колко е мил и ласкав — помисли си тя. — Въпреки огромния си ръст и здравите си мускули, той е… нежен.“

После Зи се отдръпна.

— Но чакай, защо си тук? Радвам се, но…

— Нося детето ти.

Той свъси вежди. Отвори уста. Затвори я и поклати глава.

— Съжалявам… Какво каза?

— Нося детето ти. — Този път не последва абсолютно никаква ответна реакция. — Ще ставаш баща. — Мълчанието му продължи. — Бременна съм.

Не можеше да се сети по какъв друг начин да му го съобщи. Господи, ами ако той не го искаше?

Зейдист се олюля и пребледня.

— Носиш детето ми в себе си?

— Да. Брем…

Изведнъж той я стисна за ръката.

— Добре ли си? Хавърс каза ли, че си добре?

— Да. Засега. Малко съм млада, но това може да се превърне в предимство, когато дойде време за раждането на бебето. Хавърс каза, че то е добре и не ми се налагат никакви ограничения… Е, с изключение на това, че не ми се разрешава да се дематериализирам след шестия месец. И, хм… — Изчерви се силно. — Няма да мога да правя секс, нито да пия след четиринайсетия месец до раждането. Което ще бъде в осемнайсетия месец.

Когато лекарят я беше предупреждавал, не беше мислила, че някога ще й се наложи да се тревожи за това. Но може би сега… Зейдист кимаше с глава, но не изглеждаше никак добре.

— Мога да се грижа за теб.

— Знам, че ще го направиш. И че ще съм в безопасност с теб — каза го, защото знаеше, че този въпрос ще го тревожи.

— Ще останеш ли тук, с мен?

Тя се усмихна.

— Бих искала.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Това предложение ли е?

— Да.

Но той беше позеленял. Лицето му имаше цвета на ментов сладолед. И думите, които механично изричаше, започваха да я плашат.