Позорът на Один

И додето снагата му и скритата й крепкост можеха да уплашат всеки, що не го познаваше както трябва, главата, сякаш сраснала с биволския врат, лицето му, окръжено като пламък от русите къдри на косата и брадата му, сините му очи — от всичко лъхаше съвсем неочаквана за такова страшилище кротост.

— Влизай, Медуне! — рече боилът. Все със същия заповеднически глас.

Право си е, по на място друг прякор не би му прилягал. Като го гледаш, ще речеш — не човек, а мечок. Пък не само заради ръста му. И до днес се мълвеше и премълвяше как, още съвсем невръстен, кажи-речи момчурляк, Рад се борил с мечка. Види се — била е дребна, изпосталяла, ама нали си е била мечка? Нямал оръжие тогава, ни сопа, ни камък в ръката. И той — що друго да стори — взел, че я пернал косо с длан. Пернал я напреки по гръкляна, додето тя се изправяла да го подхване с лапи. Утрепал я. С един удар. Ей за тоя удар, не толкова за якостта му, се носеше и до днес мълвата.

Влязъл вътре, той запита. А сякаш не човешки глас, а мечо изреваване:

— Дирил си ме, боиле.

Несъзнателно може би, да поприкрие ниския си ръст Токту отново се настани в стола си, вирна глава. Боилът насече като със сабя отговора си:

— Ей защо… В морето… Из Българското море… Шетат… Варяги…

Билярът вече излизаше от собата, когато чу последната дума. Спря се сепнат, после бързо захвана да се кръсти:

— Господи, помилуй! Господи, господи! Опази стадото си!

Слушал бе и той за тях, ненапразно бе живял тъй дълго на тоя свят. По-страшни бяха северяните и от чума, и от скакалци, и от сарацини — от всички земни проклетии вкупом.

И все така, с кръстене, се спусна по стълбите.

А Медун, дълго премислял, дорде проумее за какво става дума, изведнъж се ухили:

— Варяги ли думаш? Е, хвала на Перун! Отколе ги чакам! Хеле, дочаках ги!

И сви пестници. Ръбати, жилести, тежки — същински боздугани. А очите му засвяткаха по детски радостно възбудени.

— Юнаци били — додаде. — Белким премерим сили!

Токту не го остави да довърши.

— Жупане, води дружината си! Без туткане!

— Ще ги разпердушиня! — цъфна още по-обрадван Рад.

Боилът свъси вежди. Не му допадаха хлапащините на славянина, ала що да стори! Такваз бе ханската воля — при всеки боил по един славянин за помощник. Петимен бе тъй да сближи двата народа, та да ги омеси в един-единствен. А не можеше или не искаше да проумее, че господарят си остава винаги господар. И с помощник, и без него…

— Няма да ги разпердушинваш! — сопна се той. — Само ще разузнаеш! Толкоз! Да видиш що вършат. И се връщаш веднага! Аз съм тоя, дето ще решавам дали да се бием. Чу ли?

Разговаряха без преводач. Ей туй изглеждаше най-чудноватото. На вид полудив овчар, на туй отгоре и безкнижен, жупанът говореше няколко езика: и славянски, и български, и ромейски, та и със сарацините се разбираше. Ако не бе жупан, боилът би го взел за тълмач.

Сега само отсече:

— Хайде, тръгвай!

Рад Медуна се обърна бавно и излезе, заслиза тежко по стълбата.

Едва тогава Токту се досети. Май че пак бе пийнал тоя дебелак? Всичко му бе хубаво: и силата, и храбростта. Но тая слабост към медовината! Друго не признаваше — само медовина. Пиеше рядко. Ама кога го прихванеше, изсмукваше, дето се казва, цяла делва.

Дали не трябваше да го върне, та да проводи другиго? Дорде изтрезнее. Ала какъвто си беше самохвалко, жупанът щеше да се обиди.

Токту не го признаваше, но и все не му се удаваше да се освободи от убеждението, че го провожда нарочно в такова опасно начинание.

Хем държеше на него като на верен поддръжник, хем не можеше да му прости. А не му прощаваше, че хубавелката Лола, българката, от стар боилски род, бе предпочела него, макар и той от знатен род, пред сънародника си, боила Токту, потомък на деди и прадеди, все багатури, все първенци.

От това и вярата му в непогрешимостта на хана се бе поразколебала. Още не му идеше на ум да недоволствува от неговите повели, както бе слушал от други боили, все още признаваше, че през неговата уста говори самият Тангра, но неусетно, малко по малко, в душата му се прокрадваше съмнението. Поради що толкоз напираше да слее двата несходни народа? Поради що не само не забраняваше, както преди, ами най-упорито насърчаваше тия неравни, смесени бракове? Та децата им да не знаят българи ли са или славяни. Да не знаят и на кой език да проговорят. Поради що не отсечеше наведнъж, както е било и ще бъде: един Тангра, един ювиги хан, един език в ханството — българският. Ами пишеше на гръцки, а той самият сегиз-тогиз проговаряше на славянски.

Вярно бе, гневеше се най-вече Токту заради Лола. Дето бе зарязала рода си, та да влезе в славянската задруга; дето бе махнала българската си носия, за да навлече пъстрия сукман на славянките. Лола, дето сега се сбогуваше със стопанина си, дето му помагаше да нахлузи обшитата с железни плочки ризница, дето му подаваше шлема и тежкия топор, любимото му оръжие.

Знаеше си Токту — Лола нямаше да дойде при него. Даже да го няма Рад.. Ама на! И тъй, и инак — не можеше да му прости…

Завиждаше му. Ревнуваше. Направо го ненавиждаше…