Позорът на Один

Че то и орисията на Баян не бе за завиждане. И той сирак, и той сиромах, и той чужд хляб яде. Баща му загинал в бран заради хана, майка му умряла също при Големия мор. Такива бяха времената: я война, я мор, я суша, я градушка. А понявга — всичкото зло вкупом. Та кой оцелее. Доотгледал го чичо му. Ала и той едва своите деца изхранваше. Недъгав, окуцял от люта рана. Е, до просия не бе стигнал, но ведно със своите синове и братовника си даде на чужди да слугува. При конярите. Не и коняр, ами нещо като техен слуга — слуга на слугите. И яденето им носеше, и конете завръщаше, кога се отделят от табуна, докато другите си бъбрят скупчени, без да слизат от седлата. Най-вече вода да им носи. С бъкела, възседнал най-мършавата кранта, тъкмо по пладне поемаше към реката, за да го напълни от шуртящия стубел. Казваха, че тая вода най-засищала жаждата.

Тук, на това място, го изчакваше Нено, та да си поговорят, да си се пооплачат взаимно, после да се изкъпят заедно, да полудуват из водата, а сетне — всеки по своята работа, всеки в своето село.

Разговаряха ту на български, ту на славянски. Смесени отдавна, щат не щат, особено младите, научаваха ведно с майчиния и чуждия език. А нали бяха по-малобройни, българчетата като че ли по-напред научаваха славянския.

4

Загърнат от шлема до цървулите с тежкия клашник, навръх обърнатата към морето кула, стражникът зърна приближаващите ладии. Съвсем непознати. А то — и познати, и непознати — щом идат неканени, значи идат не като приятели.

— Умор! — провикна се той. — Бързо!

Не наду рога, та да не сгреши нещо.

На три скока десетникът изкачи каменната стълба.

— Виж! — стражникът посочи борещите се с вълните дракари.

Умор вече бе видял.

— Гръм да ги тресне! — изруга той. И хукна обратно.

— Боилът… При него отивам… Той да нареди… Притича така надолу, подрънкващ с бронята и оръжията си, прекоси застланата с цепени плочи уличка, край която се издигаха, притиснали се една о друга, двукатните къщи с чардаци, почти допрени над главата му, изплиска рукналия порой и влетя в болярския дом.

— Води ме при боила! — рече той на часовия, който препречи пътя му с копие.

И без да го питат, додаде:

— Врази… В морето…

Пазачът се обърна към пруста.

— Драго! — извика го той.

И Драго, дето служеше и като тълмач, кога дойдеха гости другоземци, и като дворник, изтопурка по дървеното стълбище.

— Я питай властеля, да пусна ли десетника при него! Дума, видял кораби в морето…

Само след минута Драго се върна.

— Да влиза! — предаде той заръката. — Тозчас да влезе!

И Умор го последва нагоре по стръмните стъпала. Дворникът отметна завесата, та го пропусна вътре. Умор прекрачи, изпъна се по войнишки. Боилът вдигна поглед:

— Говори, копане!

Умор го изрече на един дъх:

— Видях ги, преславни боиле! Ладии! Врази ще да са…

— Колко? — изсумтя боилът.

— Безчет, господарю!

Токту се изправи рязко. Па се обърна към тълмача:

— Василий да чака!

И закрачи подир вестителя.

По стълбището го догони оръженосецът, та му подаде островърхия калпак с обърнати краища, наметна го с тежкия клашник.

Невисок, ала широкоплещест, набит, жилав и чевръст, Токту прекоси уличката и се изкатери на бойницата. Не погледна стражника, който при неговата поява замръзна като изваяние на поста си. А впери очи в забуленото от дъждовните струи море.

И ги съзря. По-право зърна последните дракари, източващи се зад скалистия нос.

— Варяги! — сам се увери той на глас.

Бе ги виждал друг път как преминаваха, без да спират, тръгнали по търговията си. Ала бе чувал и друго. Не само за купечески дела се навъртаха насам тия северни странници. Та не знаеше сега какво ли си бяха наумили.

Той беше само воин. Турен от хана да варди границата му. Длъжен да предвижда. Не предвидиш ли — хвръква главата!

— Огньовете! — обърна се боилът към Умор. — Сигналните огньове! Тозчас…

И изтича надолу. Тичешком нареди на пресрещналия го стотник.

— Тръбачът! Да свири тревога! А на влизане в аула додаде:

— Викай Рад, жупана!

После се изкачи на горния кат.

Знахарят стоеше все тъй, както го бе оставил. Прав, бос, гологлав, със смирено скръстени ръце.

Без да са му заповядали, оръженосецът свали кафтана на бокла и му нахлузи колчугата, плетената ризница. Препаса му бойния колан със сабята отляво и боздугана отдясно.

Когато вече му подаваше островърхия лъснат с пясък шлем ведно с малкия кръгъл щит, на прага се изправи жупан Рад, рус великан, цял лакът по-висок от другите. Толкова, че да влезе, без да чукне челото си в свода на вратата, трябваше да се понаведе. Беше облечен в проста славянска носия: бяла ленена риза, извезана с пъстри шевици и препасана с широк пояс, на който се друсаше мечът му, а отдолу се подаваха тесни вълнени гащи, напъхани в пристегнатите с черни върви навуща, с островърхи цървули — сякаш не цървули като цървули, а цели копани, дето насипват в тях забърканите трици на свинете.

Разгърден, с потни космати гърди, със запретнати ръкави, изпод които се подаваха коравите му ръчища — същински лапи, по които мускулите подскачаха, издуваха се, премятаха се, както ако под кожата му се бореха оплетени смокове.