Позорът на Один

И най-младият от екипажа се изкатери по вирнатия форщевен, откачи нанизаната на върха му дървена скулптура и я спусна долу. Прибраха я начаса в сандъка й.

Тя има магическа сила — предпазва от зли духове, всява ужас сред неприятеля.

Ала на чужд бряг по-добре е да бъде скрита, та да не гневи местните божества. И без туй вече ги бяха по-разгневили.

— Извличай! — заповяда Ерик.

Командите избутаха повечето от ладиите си върху пясъка. Подпряха ги с клинове, да се не килнат. Оставиха часови да вардят и корабите, и Нено, малкия пленник, а те се строиха горе, на високия подровен бряг.

Ерик Белязания се изкачи последен.

— Трудното е зад гърба ни — заговори той. — Тепърва предстои веселието. Битката.

И все пак по-хубаво е да не мислят много-много за битката! Нека мислят за онова, що идва след нея. Нищо, че не са страхливци. Нали са хора?

И додаде привидно безгрижно:

— Някакви си безоръжни селяци — каква битка с тях?

Някой подметна презрително:

— Плячка… От селяци!…

Белязания го стрелна със зъл поглед — после щеше да се разправя с него. Ако оцелееше. Сега предпочете да убеждава:

— Българите са луди по златото. Всяка жена, мома или невеста в празник се кичи с наниз от жълтици… Ами робите! Та те са най-скъпата плячка. Жените — хубавици, мъжете — яки, работливи. После ще ударим градището… А там…

Той потри ръце:

— Богатства, трупани от векове! После заговори тихо:

— Ако ли пък някой загине… И това става… Е, та аз ли съм тоя, дето ще ви увещавам каква е участта на храбреца? Чунким не знаете и вие. Валкириите, божествените красавици, летят вече над нас. И чакат. Падне ли някой, прегръщат го и го отнасят във Валхала. В двореца на Один. Под трона му. На пиршеството — вечното, нескончаемото… Ех, Валхала, Валхала… От време на време, по знак на Один, пируващите стават от трапезите, хващат оръжията. Начеват поредната веселба. Чаткат мечове, чупят се кости, падат ранени, падат мъртви… Кой ли ще оцелее последен, кой ли ще се наслади от обятията на най-прелестната валкирия?

Слушаха го. Хем знаеха наизуст това, дето им го говореше. Щеше им се да го слушат безкрай.

И той не спря. Тъкмо сега не биваше да спира.

— Накрая Один вдига копието си, доволен. И убитите възкръсват, раните на осакатените оздравяват. Всички сядат отново на трапезите да довършат гуляя. А победителят седи в нозете на Один избраник. До поредната битка, до поредната веселба.

Потребно бе да им го напомня всеки път — против малодушието, което заплашва всекиго, дори викинга.

Конунгът огледа околността.

Време беше. След дъжда селяците се размърдваха. Овчари и говедари подкарваха чар дата към село. Жетварите нарамваха сърповете и поемаха пред тях. Каква жътва за днес в тая киша?

И отрядът се източи вдясно и вляво, между подредените като ратници кръстци от ечемик и жито, през още недожънатите просени ниви, през лехите с ряпа и лук. Сякаш кошмарно чудовище протегна две хищни пипала. Обхвана селището от две страни. А когато обръчът са затвори, Ерик даде заповедта си за пристъп.

Грабителите се нахвърлиха като вълча глутница. С вой и крясък, с дрънчене на мечове и секири по щитовете. Струпаха се, както се плисва въртопът над потънал кораб.

Това славянско поселение беше построено на височинка, заобиколено с ров и укрепено със землен насип и дървен стобор. Ала живели дълго почти небезпокоени, под закрилата на войнствените българи, селяните се бяха поотпуснали. Ровът — останал без вода, пороите — подмили насипа, оградата — прогнила и порутена.

Та нашествениците нахлуха в него кажи-речи безпрепятствено.

Във всеки двор, на всяко гумно лежаха докараните за вършитба снопи, някои вече разстлани, а върху им изоставените дикани. Из селото се щураше разпрегнатият в суматохата добитък. Лаеха до прегракване кучетата. Селяните бягаха кой където му видят очите.

Олелия, писък и плач. И предсмъртни стонове. Опиташе ли някой да се противи, само ако се изправеше насреща, посичаха го. И отминаваха. Нахълтваха във всяка къща. А то какви къщи? Прости землянки, наполовина в пръстта, а отгоре плет, измазан с глина, и сламен покрив.

Грабителите прескачаха няколкото стъпала, по които се слизаше вътре, и се хвърляха да тарашуват из ракли и изби. И отнасяха всичко, що можеше да им хване очите: я наниз жълтици, я сребърници, спастряни за зестра, я сребърни пафти, я женско рухо, я вълчи кожух. Разхвърляха ненужната им дървена посуда, гаванки и лъжици, трошеха шарените грънци, сечаха дървените станове, току-що зарязани от тъкачките.

А сетне палеха. За белег — да не губят време. Всяка пламнала землянка значеше, че е претарашувана, че няма какво повече да се дири из нея.

Пушеците от пожарите се издигаха нагоре, събираха се, размесваха се, сливаха се в един-единствен стълб от дим, който се източваше към избистреното, светнало като детски поглед, небе.

Ерик Белязания не участвуваше в грабежа.

Нямаше нужда — нали беше той, който нарежда? А неговото не се губи. Той щеше да получи своя дял накрая. Че кой ще дръзне да го измами? При викингите най-непростимо е да укриеш нещо при дялбата.