Позорът на Один

Стоеше Ерик извън селото, подпрян на меча. Само гледаше. Длъжен беше да гледа, да се озърта — тъкмо защото беше предводител, комуто се осланяха. Не се доверяваше особено на пръснатите съгледвачи.

И неволно в съзнанието му се струпваха неканени, съвсем ненужни и не на място тук, безброй разхвърляни спомени.

От някога — от младостта…

Че кога ли е било? И било ли е?

Все тъй — село. Ех, не като това, но село. Далече-далече на север. Край стръмния фиорд. До бучащото море. Малка хижа. Изцяло от дърво. Кой би могъл да издълбае такава землянка в скалата?

А вътре тя — Азура!

Невярната Азура!

Ерик се връщаше от първия си набег. Окрилен от славата, що бе придобил с бойните си подвизи, с невижданата си дързост и неустрашимост. Натоварен с плячка: със злато, с кожи и кадифе. За нея, за Азура…

Ех, не би трябвало да си спомня! Да си спомня онова, което бе последвало — подозрението, доказателствата, разплатата…

Но тингът (събранието) реши. Реши да го съди. Че бе убил Азура, че бе убил и другия — без сигурни доводи за изневяра. Реши да го подложи на Изпитанието — все едно съд пред боговете.

С нажежено желязо — по лицето.

Той изтърпя. Не изпусна ни стон. Уверен, че е прав.

Оправдаха го и те.

Оправдание по-грозно от присъда. Оправдан, но опозорен. Остана белегът.

Махна се. И повече не се вести в селото си само странствуваше. Като обхванат от бяс. Оня съд, божият съд, го бе помилвал. Ала неговият съд, разбитото сърце, не прощаваше. Съдеше го ежедневно, ежечасно.

И болеше. Повече болеше от всяка рана: повече, много повече от нажеженото желязо по лицето…

Диреше смъртта, диреше Хел… А Хел не идеше. Отбягваше го. Толкова ли бе страшен, че и тя се боеше от него?

Бе го отминала и някога, преди кой знае колко години. По обичая бащата определя дали новороденото да живее. Ако не го одобри, оставят го далеч от селището — да го ядат вълците.

И неговият баща го бе обрекъл на такава участ. Родът няма нужда от сакати и недъгави. И оставили хилавото недоносче в някакво пусто място. А когато на другия ден случаен пътник минал оттам, що да види? Пеленачето здраво и читаво, непобутнато ни от звяр, ни от хищна птица. Знак от боговете…

Пак по обичая майка му си го доотгледала…

Белязан от боговете, не можеше да стане друг. Избраха го за боен вожд. И не се излъгаха. Водеше ги новият конунг само към победи. Връщаше ги прегърбени от плячка. Оставяше ги на брега, а той тутакси отплаваше с нова чета към нови битки, към нови успехи.

Успехи, слава, от които не му ставаше по-леко. Наопаки, озлобяваха го още повече. Защото я нямаше тъкмо тая, за която бяха отредени…

Ерик трепна, грубо изтръгнат от спомена.

Напреде му застана запъхтян съгледвач, който на един дъх доложи, че откъм крепостта препуска българска конница.

Белязания тозчас изхвърли от главата си досадните възпоменания, тозчас се върна във времето, където беше. Оня влюбен ревнивец, оня глупав нещастник мигом се преобрази. Стана отново днешния разсъдлив предводител.

Тръбачът наду рога, войскарите зарязаха грабежа. Покорни, изпълнителни, те се струпаха край него.

И той даде новите си наредби.

Дружината на жупана пристигна тъкмо както бе предвидил конунгът, тъкмо когато всички нормански четници бяха заели уречените си места.

6

Баян се бе измъкнал от поробителите, без да потъва в земята, без да се стопява във въздуха; измъкнал се бе с пъргавината, с бързите си крака, с досетливостта си.

Още щом се изкатери над стръмния морски бряг, той прецени, че няма друг изход. Враговете, и да не го догонеха самите те, със стрелите си щяха да го достигнат. И край!

А той не искаше края. Не само заради себе си. И за друго — да отърве приятеля си, дето бе останал долу пленник. А имаше сила да стори това само боилът, само неговата войска. Ей за това, да извести боила, да го доведе насам, трябваше да се уварди.

И се сети как. Сам Тангра му го пошушна. На двадесетина крачки от него блестеше речният вир. Баян изтича нататък и скочи в него. Скочи миг преди първият преследвач да излезе на равното. После се гмурна и опипом намери отвора на откритата преди няколко часа пещера.

Подаде глава над повърхността, задиша учестено, преуморен от тичането, от гмуркането, от дългия престой под водата.

Наистина въздухът не беше хубав. Влажен, тежък, вонящ на тиня и кой знае още на какво. Все непознати, противни миризми. Ама нали дишаше, нали се бе откопчил от неприятелите.

А дали се бе откопчил? Дали не бяха го видели?

И да го подирят тук, да го спипат, както той спипваше натикалите се из подмолите раци и риби.

Леле, че тъмно! Не се виждаше нищо, съвсем нищичко. Какво ли имаше под краката му, какво ли се потайваше на педя от главата му?

Не само от умората. Сърцето му не спираше да топурка в гърдите — по-скоро от страх.

И отново нещо твърдо и гъвкаво се хлъзна край рамото му.

Идеше му да изкрещи. Дали не беше наистина змеят, който пази имането си? И само чака кога да разчекне уста и да го облъхне с огнения си дъх…

А дали не е славянска самодива, която всеки миг може да го хване за нозете и да го намъкне към дъното?