Полунощ

— Ангел мой — въздъхна той уморено, — това е лесно. Или днес си щастливият притежател на звездната сфера… или знаеш у кого е.

Елена изтръпна и сведе глава, за да прикрие изненадата си.

— Или — додаде Деймън безгрижно — цялата история за тегленето на жребий е лъжа.

— Мисли каквото си искаш — заяви Елена, възвърнала донякъде обичайния си тон. — Освен това не е зле да почистиш тук.

Тъкмо когато се извръщаше, за да си тръгне, Деймън бе осенен от прозрение.

— Госпожа Флауърс! — възкликна.

— Грешиш — тросна се Елена.

Елена, не говорех за звездната сфера. Давам ти думата си за това. Знаеш колко е трудно да се лъже телепатично…

Да, ала също така зная, че ако съществува нещо на света, в което ти… имаш достатъчно практика…

Не можа да довърши. Не би могла да го изрече. Знаеше колко много държи Деймън на думата си.

Никога няма да ти кажа къде е сферата, изпрати му тя мислено послание. И ти се кълна, че госпожа Флауърс няма да го стори.

Вярвам ти, но все пак смятам да се видя с нея.

Повдигна с лекота Елена и прекрачи парчетата от счупените чаша и чинийка. Тя инстинктивно обви ръце около врата му.

— Скъпи, какво правиш? — извика девойката, сетне замлъкна и очите й се разшириха.

На прага, на по-малко от два метра от тях, стоеше дребничката Вони Маккълоу с бутилка „Черна магия“ в ръка — безалкохолно, но магически ободряващо вино. Ала докато Елена се взираше в нея, изражението на Бони тутакси се промени. Само до преди миг изразяваше неподправена радост. Сега шокът я бе заличил напълно. Сякаш не можеше да повярва на очите си. Елена знаеше точно какво си мисли. Всички в къщата се опитваха с все сили да угодят на Деймън — докато той бе откраднал това, което по право принадлежеше на Стефан: Елена. Освен това бе излъгал, че вече не е вампир. А Елена дори не се съпротивляваше. Вместо това го наричаше „скъпи“!

Бони изпусна бутилката, извърна се и побягна.

3

Деймън скочи. Някъде по средата на скока Елена почувства, че е в плен на гравитацията. Опита се да се свие на топка, за да поеме удара, насочен върху едното й бедро.

Последвалото беше странно — почти чудо. Тя падна и се приземи върху лявата си страна на кушетката. На другия й край беше чинията със стека тартар, която отскочи нагоре, навярно на около десетина сантиметра, сетне се върна на мястото си.

Елена имаше достатъчно късмет, за да види края на героичното спасяване — Деймън все едно се гмурна към пода и сграбчи бутилката с безценното вино „Черна магия“ малко преди да падне и да се разбие. Може и да не притежаваше светкавичните рефлекси на вампир, но все още беше бърз, много по-бърз от обикновен човек. Подскача, държейки момичето, пуска го върху нещо меко, сетне се гмурва като опитен плувец и в последния миг улавя бутилката точно преди да се разбие. Забележително.

Но имаше и други начини да си проличи, че Деймън вече не е вампир — не беше защитен срещу падане върху твърди повърхности. Елена го осъзна, когато чу как се опитва да си поеме дъх, а не успява.

Мислите й препуснаха бясно, докато се опитваше да си припомни всички подобни случки, и се сети за една, когато Мат бе останал без дъх. Тогава треньорът го сграбчи за яката и го потупа здравата по гърба.

Елена изтича при Деймън, подхвана го под мишниците и го претърколи по гръб. С все сили го издърпа в седнало положение. Сетне събра ръце и имитирайки Мередит, която играеше в бейзболния отбор в гимназията „Робърт Е. Лий“, замахна колкото се може по-силно към Деймън и го удари с юмруци в гърба.

Получи се!

Деймън изхриптя и отново задиша. Като подредена личност, Елена коленичи и се зае да оправя дрехите му. Веднага щом дишането му се нормализира, крайниците му възвърнаха жизнеността си. Той сви нежно едната й ръка в другата. Елена се запита дали не са изчерпали всички думи помежду си, дали някога отново ще намерят път един към друг.

Как се бе случило всичко това? Деймън я бе вдигнал — навярно защото кракът й беше изгорен. Или може би, защото бе решил, че звездната сфера е у госпожа Флауърс. Тя бе попитала: „Деймън, какво правиш?“. Дотук нищо особено, а сетне по средата на изречението се бе чула да казва „скъпи“ и — но кой щеше да й повярва? — това изобщо не бе свързано с нищо, което бяха правили преди това. Беше несъзнателно, просто се бе изплъзнало от езика й.

Но го бе изрекла пред Бони, единственият човек, който със сигурност щеше да го приеме съвсем лично и на сериозно. А след това Бони бе побягнала, преди да има шанс да й обясни.

Скъпи! И то тъкмо когато двамата бяха започнали отново да се карат.

Каква ирония! Защото той съвсем сериозно смяташе да се сдобие със звездната сфера. Беше го прочела в очите му.

Да наречеш Деймън „скъпи“ на сериозно, би трябвало да си — трябва да си… безнадеждно… безнадеждно… отчаяно…

О, Господи…