Полунощ

Сейдж! Деймън изпрати гневната си мисъл на всички честоти, които можеше да достигне, както бе правил през целия ден. Само ако успееше да открие Сейдж, всичките му проблеми щяха да се решат. Сейдж, призова го, къде си?

Никакъв отговор. Доколкото Деймън можеше да предположи, Сейдж бе задействал Портата към Тъмното измерение, която в момента стоеше безполезна и лишена от мощ в градината на госпожа Флауърс. Зарязвайки Деймън тук. Сейдж винаги беше светкавично бърз, когато трябваше да изчезне отнякъде.

Но защо бе изчезнал?

Беше го призовала имперска сила? Понякога Сейдж получаваше подобни заповеди. От Падналия, който живееше в Двореца на Ада, в най-долното от Тъмните измерения. И когато Сейдж ги получеше, се очакваше мигновено да се озове в това измерение, по средата на дума, милувка или каквото и да било. Досега Сейдж винаги бе успявал да стигне навреме и Деймън го знаеше. Знаеше го, защото Сейдж все още беше жив.

Следобедът след катастрофалния сблъсък на Деймън с букета, Сейдж бе оставил на полицата на камината учтива бележка, в която благодареше на госпожа Флауърс за гостоприемството й и дори оставяше гигантското си куче Сейбър и сокола си Талон, за да защитават къщата — бележка, която несъмнено бе написал предварително. Беше си отишъл по обичайния за него начин, непредвидим като пороя на вятъра и без да се сбогува. Явно бе решил, че Деймън ще намери лесно сам изход от проблемите си. Във Фелс Чърч имаше няколко вампира. Винаги имаше. Лей линиите на абсолютната Сила в земята ги привличаха дори когато нямаше нищо друго особено.

Проблемът беше, че тъкмо сега всички тези вампири бяха нападнати от малах — паразити, контролирани от злите лисичи духове. Тези малахи бяха на дъното на вампирската йерархия.

И разбира се, Стефан също не беше решение на проблема. Дори и да не беше толкова слаб, поради което опитът да превърне Деймън във вампир би могъл да го убие; дори гневът му към Деймън, задето бе „откраднал неговата човечност“, да се бе уталожил, той просто никога нямаше да се съгласи, защото за него да си вампир, бе проклятие.

Хората не познаваха вампирската йерархия, защото тези неща не ги засягаха — докато внезапно не се окажеха важни за тях, обикновено, защото са били превърнати във вампири. Вампирската йерархия бе много стриктна, като се започне от безполезните и низшите и се стигне до аристокрацията. Древните бяха в тази категория, но също и онези, които бяха особено знатни или могъщи.

Деймън искаше да бъде превърнат във вампир от някоя от жените, които Сейдж познаваше, и бе решен да го накара да му намери могъща жена вампир, достойна за него.

Но и други проблеми измъчваха Деймън, който вече цели две денонощия не беше спал от мисли за тях. Възможно ли бе бялото китсуне, което бе дало букета на Стефан, да е създало роза, която да превърне първия човек, който я помирише, завинаги в човек? Това би било най-голямата мечта на Стефан.

Белият лисугер бе слушал ден след ден брътвежите на Стефан, нали така? Бе видял как Елена плаче за своя любим. Беше видял двете влюбени птички заедно, как Елена храни с кръвта си умиращия Стефан през телената мрежа. Кой знае какви идеи са се зародили в пухкавата му бяла глава, докато е приготвял розата, която бе „излекувала“ Деймън от неговото „проклятие“. Ако се окаже, че „лечението“ е необратимо…

Ако не успее да открие Сейдж…

Мислите на Деймън секнаха, когато внезапно осъзна, че Елена е студена. Беше странно, тъй като нощта бе топла, но тя трепереше неудържимо. Имаше нужда от якето му или…

На нея не й е студено, обади се малкото гласче някъде дълбоко в него. И тя не трепери от студ. Тя потръпва заради всичко, което й причини.

Елена?

Ти съвсем забрави за мен. Държиш ме, но напълно забрави за съществуването ми…

Само ако можех, помисли си той горчиво. Ти завинаги си белязала душата ми.

Деймън неочаквано се изпълни с гняв, но различен от онзи, който изпитваше към китсунето, Сейдж и света. Този гняв караше гърлото и гърдите му да се стягат.

Гняв, който го подтикна да улови изгорената ръка на Елена, която бързо се покриваше с червени петна, и да я огледа. Знаеше какво щеше да направи, ако все още беше вампир: да погали изгорените места с копринения си хладен език, изпускайки химикали, които да ускорят излекуването. А сега… не можеше да стори нищо, за да й помогне.

— Не ме боли — промълви Елена. Вече можеше да стои права.

— Лъжеш, принцесо — поклати глава той. — Веждите ти са смръщени. Това означава болка. И пулсът ти е ускорен…

— Можеш да усетиш това, без да ме докосваш?

— Виждам го по слепоочията ти. Вампирите — натърти яростно на това, което все още беше неговата същност — забелязват подобни неща. Нарани се по моя вина. А аз не мога да ти помогна. Освен това — сви рамене — си една красива лъжкиня. Имам предвид звездната сфера.

— Винаги ли усещаш, когато лъжа?