Полунощ

Елена не би могла да е била в безсъзнание повече от няколко секунди. Когато се свести, всичко си беше същото — макар да се питаше как не си бе срязала гърлото с ножа.

Знаеше, че подносът с чиниите и чашата с кафе бяха полетели в мрака в онзи първи миг, когато инстинктивно бе разтворила ръце. Но сега разпозна здравата хватка, разпозна уханието и разбра причината за ножа. И беше доволна, че го стори, защото се „гордееше“ със слабостта си толкова, колкото и Сейдж, ако беше на нейно място. Тя не беше от момичетата, които припадат!

Застави се да се отпусне в ръцете на Деймън, като внимателно избягна ножа. Искаше да му покаже, че тя не е заплаха.

— Здравей, принцесо — промълви в ухото й глас, галещ като кадифе. Девойката потръпна, но не от страх. Не, това беше нещо повече, сякаш отвътре цялата се разтопи. Ала той не отпусна хватката си.

— Деймън — изрече тя дрезгаво. — Тук съм, за да ти помогна. Моля те, пусни ме. Заради теб самия.

Ръката му се отдръпна от кръста й също така внезапно, както се бе сключила около него. Ножът вече не се притискаше в плътта й, макар че парещото усещане в гърлото й подсказваше, че Деймън го държи в готовност. Заместител на зъбите.

Чу се изщракване и стаята се обля в светлина.

Елена се извърна бавно към Деймън. И дори в този миг, когато беше блед и разрошен, с изпито от глад лице, той беше толкова прекрасен, че сърцето й се сви от сладостна болка. Черната коса, разпиляна върху челото; съвършените, изваяни черти на лицето; арогантната извивка на чувствените му устни — в момента стиснати мрачно…

— Къде е, Елена? — попита той рязко. Не какво. А къде. Знаеше, че тя не е глупава, и разбира се, знаеше, че хората в пансиона крият съзнателно звездната сфера от него.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — прошепна момичето.

Видя как очите му омекнаха от сянката на безпомощност и той пристъпи към нея, сякаш не можеше да се държи, ала в следващия миг лицето му отново стана сурово.

— Кажи ми и тогава може би и аз ще ти кажа повече.

— Аз… разбирам. Ами преди два дни си направихме график — рече Елена тихо. — Теглим жребий. Този, който изтегли листчето, на което е изписано кръстче, взима сферата от средата на кухненската маса, а всички останали се прибират в стаите си и остават там, докато този, на който се е паднало да вземе сферата, не я скрие. Днес не се падна на мен, така че не зная къде е. Но ти можеш да се опиташ да… ме изпиташ. — Девойката усети как тялото й изтръпна от страх при последните думи, почувства се слаба, безпомощна, лесно ранима.

Деймън се протегна и плъзна бавно ръка под косата й. Би могъл да удари главата й в стената или да я запрати през стаята. Би могъл просто да притисне врата й между ножа и ръката си, докато главата й не падне. Елена знаеше, че в сегашното си състояние бе готов да излее гнева си върху някой човек, но тя не стори нищо. Не каза нищо. Само стоеше и се взираше в очите му.

Деймън се наведе бавно към нея и докосна с устни — безкрайно нежно — нейните. Тя притвори очи. Ала в следващия миг той потръпна и отдръпна ръката си.

Чак тогава Елена се запита какво е станало с храната, която му носеше. Горещото кафе се бе разляло върху ръката й и едното й бедро, и бе попило в джинсите. Чашката и чинийката лежаха разбити на парчета на пода. Подносът и бисквитите бяха отскочили зад един стол. Обаче чинията със стека тартар по някакво чудо се бе приземила по дъно върху кушетката. Навсякъде бяха разпръснати прибори.

Елена усети как главата й клюмва, а раменете й се отпускат от страх и болка. Сега това бе нейната вселена — страхът и болката. Обгръщаха я отвсякъде, надвиваха я. Не беше ревла, но сега не можа да възпре сълзите, напиращи в очите й.

По дяволите!, помисли си Деймън.

Това беше тя. Елена. Той беше толкова сигурен, че някой противник го шпионира, че един от многобройните му врагове го е проследил и му устройва капан… някой, който е разбрал, че сега е слаб като дете.

Дори не му бе хрумнало, че може да е тя, докато не обви ръка около гъвкавото й тяло и не вдъхна парфюма на косата й, докато с другата притискаше студеното, хлъзгаво острие към гърлото й.

И тогава светна лампата и видя това, за което вече се бе досетил. Невероятно! Той не я бе познал. Спотайваше се отвън в градината, когато видя, че вратата на килера е отворена. Тутакси разбра, че има неканен гост. Ала с притъпените си сетива не можеше да отгатне кой е вътре.

Никакви извинения не можеха да прикрият фактите. Той бе наранил и изплашил Елена. Той я бе наранил. И вместо да й се извини, се бе опитал да изтръгне насила истината от нея заради егоистичните си стремежи.

А сега, гърлото й…

Погледът му се плъзна надолу до изящния наниз от червени капчици върху шията на Елена, където ножът я бе порязал, когато тя подскочи от страх, преди да се отпусне върху острието. Дали бе припаднала? Би могла да умре още в онзи миг, в ръцете му, ако не беше достатъчно бърз, за да отдръпне ножа.

Не спираше да си повтаря, че не се бои от нея. Че продължава да държи ножа несъзнателно. Но не си вярваше.