Полунощ

Тогава видя едно момиче. То изглежда не можеше да се надигне от сламеника си и една жена с груби и силни ръце като на мъж се приближи с пръчка от бял ясен, за да го накаже.

В този миг сякаш съзнанието на Бони се изпразни. Елена или Мередит може би щяха да се опитат да спрат жената или дори да се противопоставят на тази огромна машина, в която бяха уловени, но Бони не можеше. Можеше единствено да се крепи да не рухне. Куплет от песен бе заседнал в главата й, дори не харесваше песента, но го повтаряше отново и отново, като безкрайна навита пружина, докато робините около нея биваха лишавани от човешката си индивидуалност, като ги превръщаха в нещо като роботи, чисти, но безмозъчни тела.

Самата тя бе изтъркана безмилостно от две мускулести жени, чиито житейски грижи навярно се свеждаха до търкането на улични момичета и превръщането им в розови и чисти създания — е, поне за една нощ. Най-после протестите й принудиха жените да я погледнат по-внимателно. Когато видяха, че бялата й, почти прозрачна кожа цялата пламти от зверското търкане, решиха да се съсредоточат върху миенето на косата й. Бони имаше чувството, че я изтръгват от корените. След като свършиха, й дадоха кърпа, за да се подсуши. Следващото беше нещо като гигантска линия за производство, където една по-любезна пълничка жена я настани върху кушетка и й направи масаж с ароматно масло. И тъкмо когато започна да се чувства по-добре, я избутаха да стане, за да почистят маслото. Появи се друга жена, която й сне мерките, като извикваше на висок глас числата, и когато Бони се озова в секцията за дрехи, върху една пейка вече я очакваха три рокли — черна, зелена и сива.

Ще ми дадат зелената заради косата ми, помисли си безучастно Бони, но след като пробва и трите, жената отнесе зелената и сивата, оставяйки малката черна рокля тип „балон“, без презрамки, с фино блестящо бяло бие около врата.

Следваше огромно санитарно помещение, където роклята бе внимателно покрита с бял книжен халат, за да не се намачка или скъса. Отведоха Бони до маса със сешоар и различни гримове, които жена с бяла престилка се зае да нанася върху лицето й. Когато сешоарът задуха в косата й, Бони се осмели скришом да изтрие част от грима с една открадната книжна кърпичка. Не искаше да изглежда хубава, не искаше да бъде продадена. Когато приключиха с нея, имаше сребристи клепачи, малко руж и бледорозово червило, което не можа да изтрие.

След това остана седнала, докато древният сешоар оповести края на процедурата с иззвъняване.

Следващото помещение, в което я отведоха, приличаше на голям магазин за обувки след Деня на благодарността. По-силните и по-решителни момичета издърпваха обувките от по-слабите си посестрими и бързо ги нахлузваха на краката си и в следващата минута всичко започваше отначало. Бони имаше късмет. Видя малка черна обувка с тънка сребриста панделка и не я изпускаше от очи, докато минаваше от момиче на момиче. Накрая някой я захвърли, тогава тя се наведе бързо и я пробва. Нямаше представа какво щеше да прави, ако не й станеше, но обувката й пасна идеално и тя отиде в следващата секция, за да намери другата обувка. Докато седеше и чакаше, другите момичета пробваха различни парфюми. Бони видя как две цели флакончета изчезнаха в деколтетата на момичетата и тя се зачуди дали не възнамеряват да ги продадат, или не смятаха да се отровят с тях. Имаше и цветя. Главата на Бони вече се бе замаяла от парфюмите и реши да не си слага цвете, но една висока жена кимна и гирлянда с фрезии бе прикачена към къдриците й, без някой да иска позволението й.

Последната спирка от подготовката й бе най-трудна за понасяне. Тя нямаше бижута и би искала да носи една гривна с роклята. Но й дадоха две: тесни, нечупливи пластмасови гривни, като върху всяка бе гравиран номер — новата й самоличност оттук нататък, както я осведомиха.

Робски гривни. Сега беше измита, опакована и подпечатана, така че да бъде продадена изгодно.

Деймън!, изкрещя безмълвно, ала нещо умря в нея. Знаеше, че никой няма да откликне на воплите й.

— Беше прибрана като избягала робиня и конфискувана — заяви продавачът в сладкарницата нетърпеливо на Деймън. — И това е всичко, което зная.

Деймън бе обзет от чувство, което рядко изпитваше. Вледеняващ ужас. Вече наистина започваше да вярва, че този път късметът му бе изневерил и времето му изтича; че е прекалено късно, за да спаси червеното си птиченце. Че няколко ужасяващи сценария можеха да се разиграят, преди да стигне до нея.

Не можеше да понесе да си ги представи във всички подробности. Какво щеше да прави, ако не я открие навреме…

Пресегна се и без никакво усилие сграбчи продавача за врата, като го повдигна от пода.

— Трябва да си поговорим — процеди, впивайки заплашителните си черни очи в издутите очи на мъжа, които за малко да изскочат от орбитите. — За това как точно е била конфискувана. Не се съпротивлявай. Ако не си наранил момичето, няма от какво да се боиш. Ако обаче…

Издърпа ужасения мъж през щанда и каза много тихо: