Полунощ

— Да — отвърна Бони машинално. Не!, помисли си.

— Може би не е зле да се раздвижиш. Чу се първата свирка за вечеря, но ти ми изглеждаше някак си отнесена, затова изчаках за втората.

Какво трябва да кажа? Едно „благодаря“ изглежда достатъчно безопасно.

— Благодаря — промълви Бони, но в следващия миг устата й сама заговори: — Къде съм?

Русото момиче изглеждаше изненадано.

— В склад за избягали роби, разбира се.

Значи това беше.

— Но аз не съм избягала — възрази Бони. — Смятах да се върна веднага щом си купя захарен бонбон.

— Не зная нищо за това. Самата аз се опитах да избягам, но накрая ме хванаха. — Момичето удари юмрук в дланта си. — Знаех си, че не биваше да се доверявам на онзи носач на носилка. Отведе ме направо при властите, невиждаща и нищо неподозираща.

— Искаш да кажеш, че си била спуснала завесите на носилката…? — тъкмо попита Бони, когато я прекъсна пронизително изсвирване. Русото момиче я улови за ръката и я задърпа от оградата.

— Това е втората свирка за вечеря — не искаме да я пропуснем, защото след това ще ни затворят за през нощта. Аз съм Ерин. Ти коя си?

— Бони.

Ерин изсумтя и се ухили.

— Щом казваш, на мен ми е все едно.

Бони се остави да я поведе по мръсна стълба, водеща към също толкова мръсна закусвалня. Русото момиче, което явно се изживяваше като покровителка на Бони, й подаде табла и я побутна напред. Подопечната й нямаше възможност за никакъв избор, нито дори да откаже нудълите, които леко се гърчеха, но успя да грабне още едно хлебче.

Деймън! Никой не й бе казал да не изпраща съобщения, така че тя продължи да го прави. Ако ще я наказват, помисли си предизвикателно, то поне да е заради това, че се е опитала да се измъкне оттук. Деймън. Аз съм в склад за роби! Помогни ми!

Русокосата Ерин грабна един прибор, комбинация между вилица и лъжица, а Бони последва примера й. Нямаше ножове. Имаше малки книжни кърпи, което изпълни Бони с облекчение, защото тъкмо там щяха да се озоват гърчещите се нудъли.

Без Ерин Бони никога не би могла да си намери място на масите, претъпкани с хранещи се млади момичета.

— Бутай се, бутай се — наставляваше я новата й покровителка, докато двете се сместиха.

Вечерята бе изпитание за смелостта на Бони — както и колко високо може да крещи.

— Защо правиш всичко това за мен? — изкрещя тя в ухото на Ерин, когато оглушителните разговори стихнаха за миг.

— О, ами, ти си червенокоса и така нататък… това ми напомни за посланието на Алиана. Към истинската Бони. — Произнесе малко странно името, но все пак не прозвуча като Бона.

— Кое от тях? Искам да кажа, кое послание? — викна Бони.

Ерин я удостои с поглед от типа „сигурно се шегуваш“.

— Помагай, когато можеш; приюти нуждаещите се, когато ти самият имаш подслон; води, когато знаеш по кой път да поемеш — издекламира почти нетърпеливо, сетне додаде с леко раздразнение: — И бъди търпелив с по-мудните. — Нападна храната си с вид на някой, казал всичко, което имаше да се каже.

О, боже, помисли си Бони. Някой наистина доста е развихрил въображението си. Елена никога не бе казвала подобни неща.

Да, но… но може би ги бе доказала в действие, помисли си Бони и цялата изтръпна. И навярно някой я бе видял и бе съчинил думите. Например би могъл да е онзи откачен тип, на когото тя даде пръстена си или гривната. Тя бе раздала обиците си на някакви хора, които носеха табели. Табели, на които пишеше: ПОЕЗИЯ ЗА ХРАНА.

През останалата част от вечерята Бони ровеше из храната си с вилицата, без да я гледа, веднъж схруска нещо, а след това трябваше да реши дали да го изплюе в кърпичката, или да го преглътне, без да го дъвче.

След това момичетата бяха отведени под строй в друга сграда, пълна със сламеници, по-малки и не толкова удобни като този в странноприемницата на Бони. Сега не можеше да си прости, че е напуснала онази стая. Там поне беше в безопасност, даваха й храна, която ставаше за ядене, и дори имаше развлечения — спомняше си с копнеж за историите на семейство Дъстбин, които сега й се струваха страхотни, а освен това имаше надежда, че там Деймън ще я намери. Сега нямаше нищо.

Но изглежда, Ерин имаше някакво хипнотично въздействие върху момичетата наоколо или те всички бяха възторжени последователки на Алиана, защото, когато изкрещя: „Къде има сламеник? В моята спалня има ново момиче. Да не мислите, че ще спи върху голия под?“ — не след дълго един мръсен сламеник, предаван от ръка на ръка, се озова в „спалнята“ на Ерин — няколко сламеника, разположени в средата, събрани откъм мястото за главите. В замяна Ерин им връчи смачканата кърпа, която Бони й бе дала.

— Споделяй, когато имаш какво — заяви твърдо тя, а Бони се зачуди дали не смяташе, че това също е част от посланието на Алиана.

Разнесе се пронизително изсвирване.