Полунощ

— Искаш да кажеш, че трябва да чакаш, докато магазинът се изпразни, за да…?

Момичето с кестенявата коса я изгледа любопитно.

— Разбира се — освен, ако не купуваш за господарката или господаря си.

— Как се казваш? — отрони Бони едва чуто.

— Келта.

— Аз съм Бони.

При тези думи Келта прихна в приглушен кикот.

Бони се почувства обидена; току-що бе подарила на Келта захарен бонбон — или парите, с които да си го купи, а тя й се присмиваше.

— Съжалявам — смотолеви Келта, когато кикотът й секна. — Но не мислиш ли, че е забавно, че през последната година толкова много момичета смениха имената си на Алиана, Мардит и Бона — на някои роби дори им бе позволено да го сторят.

— Но защо? — удиви се толкова искрено Бони, че Келта тутакси й отговори:

— Как защо? Заради историята, разбира се. За да носят имената на онези, които убиха Блудуед, докато тя вилнееше из града.

— Такова велико събитие ли е било?

— Ти май наистина не знаеш? След като тя бе убита, всичките й пари се разпределиха в пети сектор, където тя живееше, и останаха достатъчно, за да празнуваме. Аз съм от там. Толкова се страхувах, когато се случеше да ме изпратят да предам съобщение или нещо друго, след като се стъмни, защото Блудуед можеше да е точно над теб, без да я усетиш, докато… — Келта пъхна парите в джоба си, за да имитира нокти, спускащи се върху невинна ръка.

— Но ти наистина си Бона. — Белите зъби на Келта блеснаха на фона на доста мръсната й кожа. — Или поне така каза.

— Да — промълви Бони, изпълнена с неясна тъга. — Аз съм Бона, така е! — В следващия миг се развесели. — Магазинът е празен!

— Да, наистина! О, ти ми носиш късмет, Бона! Аз чаках два дни.

Приближи до щанда, без да се страхува, което вдъхна смелост и на Бони. После попита за нещо, наречено кърваво желе, което на Бони й заприлича на малка формичка ягодово желе с нещо по-тъмно в средата. Келта се усмихна на Бони изпод падналите върху челото й дълги, несресани кичури, и си отиде.

Мъжът, който държеше сладкарницата, погледна с копнеж към вратата, явно надявайки се да влезе някой свободен, например благородник. Но никой не се появи и той бе принуден да се извърне към Бони.

— А ти какво искаш? — попита грубо.

— Само един захарен бонбон, ако обичате. — Бони се постара с все сили гласът й да не трепери.

Мъжът явно бе отегчен.

— Покажи ми пропуска си — заповяда раздразнено.

В този момент Бони внезапно осъзна, че всичко ще се оплеска, при това ужасно.

— Хайде де, какво чакаш! По-бързо! — Все още загледан в счетоводния си тефтер, мъжът щракна с пръсти.

В същото време Бони опипваше торбестата си дреха, като отлично знаеше, че няма джоб, както и никакъв пропуск.

— Но аз мислех, че не ми е нужен пропуск, когато не пресичам секторите — смънка тя накрая.

Сега мъжът се надвеси над щанда.

— Тогава ми покажи пропуска си на свободна — изръмжа той, а Бони направи единственото, което успя да измисли. Обърна се и побягна, но преди да стигне до вратата, почувства внезапно пареща болка в гърба. Сетне всичко се размаза и тя така и не разбра кога се свлече на пода.

15

Бони се събуди бавно, изплувайки от някакво тъмно място.

В следващия миг й се прииска да не беше. Намираше се на открито, но сградите закриваха хоризонта с вечно висящото слънце. Около нея имаше много други момичета, всички приблизително на нейната възраст. Само по себе си това бе доста странно. Ако се избираха случайно жени и момичета от улицата, би трябвало да има малки момичета, които плачат за майките си, както и няколко по-възрастни жени. Това място приличаше повече на…

… о, Господи, приличаше на едно от онези места или складове за роби, покрай които трябваше да преминат последния път, когато бяха в Тъмното измерение. Тогава Елена им бе наредила да не гледат, нито да слушат. Но сега Бони се намираше вътре в едно от тях и нямаше как да не гледа заобиколилите я застинали лица, ужасени очи и потръпващи усти.

Искаше да каже нещо, да намери начин — трябва да има начин, щеше да настоява Елена — да се махне оттук. Ала първо призова цялата Сила и я вложи в безмълвен призив: Деймън! Деймън! Помощ! Наистина се нуждая от теб!

Отвърна й единствено тишина.

Деймън! Бони е! Аз съм в склад за роби! Помощ!

Внезапно я осени прозрение и свали психическите си защити. Тутакси се почувства като връхлетяна от опустошителен ураган. Дори тук, в покрайнините на града, въздухът гъмжеше наситен от дълги и къси послания: нетърпеливи викове, дружески поздрави, размяна на любезности. По-дълги, не толкова възбудени разговори за различни неща, инструкции, подигравки, разни истории. Не можеше да различи всичко. То се превърна в заплашителна вълна от психически звуци, която се надигаше над главата й, заплашвайки да я смаже и попилее на милион частици.

И тогава, внезапно, телепатичният хаос изчезна. Бони успя да фокусира погледа си върху едно русо момиче, малко по-голямо от нея и с около десетина сантиметра по-високо.

— Попитах добре ли си? — повтаряше момичето, очевидно вече го бе казала няколко пъти.