Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

– Коварни зверове – въздъхна Горм, докато въртеше замислено една от металните топки на веригата си. – Неизбежно беше. По-сигурно от това, че майка Слънце сменя баща Луна на небето.

– Ти уби крал Утрик. – Думите се отскубнаха несъзнателно от разкървавените устни на Ярви.

– Така казват, значи? – Горм разпери огромни ръце и оръжията по колана му се разместиха. – Защо тогава не се хваля? Защо бардовете ми не пишат песен за това? Как така победата ми над него не се носи вече като игрива мелодия? – Разсмя се и свали ръце. – Ръцете ми са омазани с кръв до раменете, кухненски чирако, нищо не ме радва повече от кръвта. Но и с тъга го казвам – не всеки умрял си е отишъл от ръката ми.

Един от кинжалите в колана му се беше повдигнал нагоре и кокалената му дръжка стърчеше право към Ярви. Можеше да го сграбчи. Ако беше като баща си, като брат си, дори като смелия Киймдал, който даде живота си за своя крал, щеше да сграбчи това острие, да го забие до дръжката в корема на Гром-гил-Горм и да изпълни тържествената си клетва за мъст.

– А, искаш тази дрънкулка, така ли? – Горм измъкна ножа и го подаде на Ярви с дръжката напред. – Вземи я. Но трябва да знаеш, че майка Война е положила дъха си върху мен още в люлката. Предречено е, никой човек не може да ме убие.

Колко огромен изглеждаше на фона на светлото небе, с вееща се от вятъра коса и лъскава ризница и с тази приветлива усмивка на съсипаното от битки лице. На този гигант ли се закле да отмъсти? Той, получовек с тънка бяла ръчица? Ако не трепереше от студ и страх, сигурно щеше да избухне в смях от собствената си арогантност.

– Да бъде разпънат на брега и вътрешностите му пръснати за храна на враните – каза пасторът на Горм, без да откъсва сините си очи от Ярви.

– Винаги това казваш, майко Скаер. – Горм плъзна обратно кинжала в колана си. – Но враните никога не ми благодарят. Той е просто момче. Пък и това безчинство надали е негова идея. – Беше по-близко до истината, отколкото можеше да си представи. – Аз за разлика от доблестния крал Одем няма нужда да се доказвам, като убивам слаби и немощни създания.

– Ами правосъдието? – Пасторът обходи с поглед увитите в плащаници трупове и слепоочията й заиграха. – Простолюдието жадува мъст.

Горм изпъчи устни и изпръхтя шумно.

– На простолюдието това им е работата, да жадуват. Нищо ли не си научила от Златната кралица, мъдрата красива Лейтлин? Защо да убиваш нещо, което можеш да продадеш? Сложете му нашийник и го водете при останалите.

Ярви изписка сподавено, когато един от воините го вдигна на крака, а втори щракна грубия нашийник от ковано желязо на врата му.

– Ако си промениш решението за ножа – провикна се след него Горм, като не спираше да се усмихва, – ела ме потърси. Желая ти всичко добро, кухненски чирако!

– Почакайте! – изсъска Ярви. Досещаше се какво предстоеше и мислите му препускаха трескаво в търсене на начин да го отложи поне с малко. – Почакайте!

– За какво? – попита майка Скаер. – Някой да сложи край на това блеене.

Ритник в корема свърши работата и остави Ярви без дъх. Стовариха го върху стар дръвник и докато единият от воините го държеше, другият донесе железен щифт – нажежен до жълто, току-що изваден от пещта. Наниза го с помощта на дългите щипци през двете халки на нашийника. Другият взе чук и замахна да го приплеска с един удар, но го улучи накриво и хвърли пръски разтопено желязо върху шията на Ярви.

Никога досега не бе изпитвал подобна болка. Изпищя пронизително като свистящ над огъня чайник и започна да се мята на дръвника, като не спираше да хленчи и бръщолеви несвързано. Някой го сграбчи за ризата, хвърли го в корито с мръсна воняща вода и железният нашийник изсъска.

– Един кухненски чирак по-малко. – Лицето на майка Скаер беше бяло като мляко, а кожата й гладка като мрамор. Очите й искряха по-сини от небето и в тях нямаше и следа от милост. – Един роб повече.

Най-евтината стока

Ярви клечеше в смрадливия мрак, опипваше внимателно изгорените места по шията си и пресните корички на раните по грубо остриганата си до кожа глава. Денем се потеше, нощем трепереше от студ и слушаше стонове, пъшкане и нечути молитви на дузина езици от пресипналите гърла на човешката измет около него. Собствените – най-вече.

На горния етаж добрата стока – чисти, нахранени и с излъскани робски нашийници – стояха подредени на улицата, за да привличат купувачи. Във вътрешността на магазина оковани с вериги за железни прътове по стените, недотам красивите, силни и без умения роби биваха бити, докато не се научеха да се усмихват на купувачите. Тук долу, в тъмнината и мърсотията, старите, болните, малоумните и сакатите се боричкаха като свине за подхвърлените им отгоре остатъци храна.

Във вечно разрастващия се пазар за роби на Вулсгард, столицата на Ванстерланд, всеки имаше цена и парите не се пилееха с лека ръка за неща, които нямаше да донесат печалба. Разходи и печалба, прости, лишени от сантименталност сметки. Тук човек научаваше какво наистина струва и Ярви получи потвърждение на отколешните си съмнения.

Той струваше малко повече от нищо.