Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Боговете май все още имаха някакво предназначение за него, защото, когато изглеждаше, че гърдите му щяха да се пръснат, и той отвори уста да поеме дъх – или вода, без значение какво, – главата му изскочи на повърхността. Водните пръски го ослепиха, задави се и зарита бясно с крака, но водата го всмука отново и започна да го премята и върти.

Една вълна го захвърли върху скала и Ярви се вкопчи отчаяно в острите раковини и хлъзгавите зелени водорасли, с които беше обрасла, достатъчно дълго, преди да го всмуче обратно, за да успее да си поеме въздух. Пребори се с катарамата и успя да се отскубне от задушаващата прегръдка на колана, на който висеше мечът му. Краката му изгаряха от болка, докато риташе безмилостното море, но накрая успя да свали тежките като олово ботуши.

Събра всички сили и когато следващата вълна го повдигна, се задържа, треперещ от усилие, за тесен, обрасъл с полипи и миди скален ръб.

Осъзнаваше какъв невероятен късмет бе извадил, че е още жив, но в момента не се чувстваше късметлия.

Намираше се в протока от северната страна на крепостта – тясно пространство между две назъбени скални стени, срещу които напираха разпенените вълни, плискаха в тях, хапеха камъка и изпълваха въздуха с блестящи пръски. Ярви отлепи мокрите кичури коса от очите си и изплю малко солена вода. Двете му ръце, и здравата и сакатата, бяха надрани и щипеха.

Безразсъдното му решение да се отърве от ризницата му беше спасило живота, но дебело подплатеният жакет под нея сега беше подгизнал от морска вода и той започна да се бори с кожените ремъци, с които беше закопчан. Накрая успя да разкопчае катарамите, изхлузи жакета и се сгуши треперещ на скалата.

– Виждаш ли го?

Гласът дойде отгоре, толкова отблизо, че Ярви се залепи за хлъзгавата скала и прехапа език.

– Трябва да е мъртъв. – Друг глас. – Паднал е върху скалите. Майка Море със сигурност го е прибрала.

– Одем иска тялото.

– Одем да си го търси тогава.

– Или Хюрик. – Трети глас. – Той остави сакатия да падне.

– И на кого първо ще кажеш да скача във водата, на Одем, или на Хюрик?

Разнесе се смях.

– Горм е на път за насам. Нямаме време да претърсваме дъното за едноръки трупове.

– Връщаме се при корабите и казваме на крал Одем, че племенникът му вече краси дълбините...

Гласовете постепенно заглъхнаха.

„Крал Одем.“ Родният му чичо, човекът, когото обичаше като баща, винаги до него, винаги с блага дума на уста, съпричастна усмивка и здрава ръка, на която да се опре и която да го води. Собственото му семейство, неговата кръв! Здравата му ръка беше вкопчена в скалата, но Ярви стисна сакатата в треперещ от ярост юмрук. Бащиният гняв го връхлетя с такава сила, че почти го задуши. Но майка му казваше: „Никога се бери грижа за това, което вече е станало, само за онова, което тепърва ще става“.

Майка му.

Мисълта за нея го накара да простене жално. Златната кралица винаги знаеше какво трябва да се направи. Но как да стигне до нея? Корабите на Гетланд всеки момент щяха да отплават. Ванстерландци щяха да пристигнат съвсем скоро. Не му оставаше друго, освен да изчака падането на нощта. А после да намери път през границата, на юг към Торлби.

„Винаги има начин.“

Ако трябва да върви стотици мили през гората бос, ще го направи. Ще отмъсти на проклетия си чичо и на онзи предател, Хюрик, ще си върне Черния трон. Зак­ле се в това и продължи да се кълне чак докато майка Слънце не скри лицето си зад скалите и сенките не се издължиха.

Едно нещо обаче не беше взел под внимание, най-безмилостния отмъстител – прилива. Скоро ледените вълни започнаха да обливат скалния ръб, на който седеше. Водата покри глезените му, после и коленете и не след дълго морето нахлу в тесния проток с още по-голяма ярост отпреди. Щеше му се да можеше да прехвърля наум възможностите за изход от положението, но за това човек трябваше да има повече от една.

Започна да се катери. Трепереше от студ и изтощение, пъшкаше от болка и кълнеше под нос чичо си при всяко движение на ръка или крак. Катеренето беше огромен риск, но шансовете му пак бяха повече, отколкото ако се оставеше на милостта на майка Море, защото, както знаеше всеки моряк, тя нямаше никаква милост.

С последни усилия се прехвърли над ръба на скалата и остана да лежи в треволяка, докато си поеме дъх. Пос­ле простена и се претърколи настрани, надигна се.

Нещо го халоса отстрани по главата и Ярви извика. Пред очите му заплуваха светлини. Земята се люшна, надигна се и го блъсна в ребрата. Замаян, пропълзя напред и от устата му се проточи кървава струйка.

– Гетландско куче, ако се съди по косата.

Ярви изписка, когато някой го сграбчи за косата и го вдигна нагоре.

– Кутре по-скоро.