Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Имаше дъсчена платформа на върха на кулата, издигната на дървени подпори. Беше опасана по края с парапет, но толкова нисък, че едва стигаше над коляното на Ярви. Когато видя колко високо се беше изкачил, колко малки изглеждаха оттук майка Море и баща Земя от едната страна и необятните гори на Ванстерланд – от другата, страхът се върна с пълна сила.

Чичо Одем стоеше в единия край и наблюдаваше спокойно горящия Амвенд. Черните стълбове дим се размиваха в сивото небе, малките фигурки на воините му сееха разруха из града, а миниатюрните кораби, подредени на брега, бяха готови да отплават, натоварени с кървавата жътва. Около дузина от ветераните му стояха около него, наобиколили коленичил пленник. Беше облечен с фина жълта роба, с вързани ръце на гърба, запушена устата, подуто и насинено лице и сплъстена от кръв дълга коса.

– Добра работа свършихме днес! – провикна се през рамо чичо Одем и се усмихна на Ярви. – Пленихме двеста роби, добитък, плячка и запалихме един от градовете на Гром-гил-Горм.

– А самият Гром? – попита Ярви, стараейки се да не проличи колко е задъхан от дългото изкачване.

Очевидно да стои и да се бие като крал, не му се отдаваше – трябваше поне да опита да говори като такъв.

Одем направи кисела гримаса и пое дълбоко дъх през стиснатите си зъби:

– Трошачът на мечове със сигурност е на път за насам, прав ли съм, Хюрик?

– Безсъмнено. – Хюрик се провря под ниската врата, излезе на платформата и се изправи в цял ръст. – Старият мечок надушва битката по-бързо от мухите.

– Трябва да побързаме. Да съберем мъжете и до час да сме обратно в морето – каза Одем.

– Тръгваме си? – попита Киймдал. – Толкова бързо?

Ярви осъзна, че беше ядосан. Беше изморен, гадеше му се, но предимно беше ядосан. На собствената си слабост, на това колко безмилостен можеше да е чичо му, на целия свят за това, че беше каквото е.

– Така ли отмъщаваме ние, Одем? – Ярви посочи със здравата си ръка горящия град. – И на кого, на жени, деца и селяни?

– Отмъщението се гради парче по парче. – Както винаги, гласът на чичо му беше тих и спокоен. Тих като пролетен ръмеж. – Но ти не бери грижа за това сега.

– Нима не положих клетва? – изръмжа Ярви.

През последните няколко дни настръхваше всеки път, когато чуеше някой да казва „кралю мой“. Сега се ядоса, когато не го чу.

– Да, даде клетва. Бях там, чух и ти казах, че това е тежка клетва. – Одем посочи към коленичилия пленник. – Но той ще те отърве от този товар.

– Кой е той?

– Старейшината на Амвенд. Човекът, който те уби.

Ярви примига озадачен:

– Какво?

– Аз се опитах да го спра, но страхливецът имаше скрито в ръкава острие.

Одем вдигна ръка и Ярви видя в нея дълъг кинжал, чиято дръжка завършваше с топка от лъскав черен кехлибар. Изведнъж, въпреки че лицето му още пламтеше от изкачването, Ярви усети да го побиват ледени тръпки.

– Никога няма да мога да си простя, че се забавих толкова и не успях да спася любимия си племенник.

Небрежно, все едно разфасоваше месо, Одем заби кинжала между шията и рамото на старейшината, събори го с крак по очи и кръвта му бликна по дъските.

– Какво имаш предвид?

Гласът на Ярви беше изтънял, а думите излязоха накъсани от свитото му на топка гърло, когато изведнъж осъзна колко много от хората на чичо му бяха на платформата, въоръжени до зъби и целите в брони.

Одем пристъпи леко напред, бавно, спокойно и Ярви заотстъпва назад с разтреперани колене, все по-близо до парапета и пропастта под него.

– Помня нощта, в която се роди. – Тонът на Одем беше равен и леденостуден като повърхността на замръзнало езеро. – Баща ти се гневи на боговете за това, дето имаш вместо ръка. Но мен ти винаги успяваше да разсмееш. Според мен от теб щеше да излезе чудесен шут. – Той повдигна вежди и въздъхна. – Но нима дъщеря ми заслужава еднорък слабак за съпруг? Нима Гетланд заслужава полукрал? Саката кукла на конци в ръката на майка си? Не, племеннико, аз... не мисля... така.

Киймдал сграбчи Ярви за ръката, придърпа го зад гърба си и извади с рязко движение меча си:

– Стой зад мен, кра...

Кръвта плисна в лицето на Ярви и го заслепи.

Киймдал се свлече на колене, изхърка, задави се, стис­на гърлото си и между пръстите му плъзнаха червени струйки. Ярви извърна глава настрани и видя смръщеното лице на Хюрик. В ръката му имаше нож, целия почервенял от кръвта на Киймдал. Той пусна ризницата на Ярви и тя се свлече със звън на пода.

– Трябва да постъпим както е най-добре за Гетланд – каза Одем. – Убий го.

Ярви залитна заднешком и зяпна с широко отворена уста, когато Хюрик го сграбчи за предницата на наметалото. Чу се звън и тежката златна катарама на бащиното наметало се откопча. Ярви полетя назад.

Парапетът го блъсна в сгъвката на коленете, дъхът изсвистя от гърлото му и той се преметна заднешком.

Скала, вода и небе се завъртяха стремително и кралят на Гетланд полетя надолу. Водата го блъсна, както чукът удря наковалня.

И майка Море го пое в студената си прегръдка.

Врагът

Ярви се опомни в тъмнина. Балончета въздух шуртяха покрай лицето му. Започна да се мята и суче, да блъска с крака и ръце в борба за живот.