Плът

— Страхотна си, скъпа! Много ми помогна. Нещо друго да се сещаш за този тип или колата?

— Май не. Котенцето му се казвало Силия. Само дето си мисля, че е нямал котенце. А ти? Това май беше измислица, за да му разреша да погали Клу и да може да ме сграбчи. На бас се хващам, че искаше да ми направи нещо лошо. Но го надхитрих, нали?

— Определено, миличка.

Само след секунди Джейк сви към паркинга на един ресторант.

— Ей, ти ми обеща сладкарница.

— Трябва да се обадя по телефона.

Местата до апаратите бяха заети, затова се наложи да спре в далечния край на паркинга.

— На мама ли ще се обаждаш?

— Не. Искаш ли?

— Не!

— Ще звънна в полицията — той разкопча предпазния колан на Кими. Тя се смъкна от високата седалка и последва Джейк през шофьорската врата. Хванал я за ръчичката, той я поведе през паркинга. — Ще звънна на Барни, за да му кажа за този мерзавец във фолксвагена.

Очите на Кими се разшириха от възбуда.

— Наистина ли?

— Да. Ще го сгащим.

— Може ли да ядем, преди да го сгащим? Умирам от глад.

— Ще ядем веднага, след като звънна.

— Добре, но побързай, човече.

Двадесет и седма глава

Роланд паркира фолксвагена на Дана до бордюра между двете пресечки и излезе. Подмина две къщи. На светлината на уличните лампи провери адреса, който преписа от студентския справочник: Епъл лейн 364 В.

Беше на Епъл лейн. Лампата на верандата на къщата от другата страна на улицата осветяваше цифрите 364 на входната врата.

Без съмнение „В“-то в адреса означаваше, че Алисън държи апартамент в къщата, но или в друга част, или в мебелираната пристройка отзад.

През прозорците на приземния етаж и горе струеше светлина. Който и да живее в основната част, явно си е у дома. Добре е да не забравям това, помисли си Роланд.

Пътека водеше право към входната врата, но имаше и друга, която извиваше надясно.

Роланд прекоси моравата по диагонал. По страничната пътека стигна до ъгъла на къщата и видя дървеното стълбище към втория етаж. Вратата горе на площадката се осветяваше от една-единствена крушка. Первазът беше украсен с цветя в саксии. Момичета биха избрали подобни цветя, мина му през ума.

В долния край на стълбището, на стената на къщата, бе монтирана пощенска кутия. Роланд спря до нея. Адресът гласеше: 364 В.

Бавно започна да изкачва стъпалата.

Чу гласове, спря и се извърна. Звуците идваха от отворен прозорец. Прозорецът гледаше към дървеното стълбище, но беше доста встрани и затова не успя да надникне вътре. Остана заслушан известно време. Гласовете звучаха приглушено и се чуваха на фона на музика. Идваха от телевизор.

Значи Хелън си е тук, точно както каза Алисън.

Гледа телевизия.

Сама?

Може да е с гадже.

Възможно е. Много ще внимавам, помисли си Роланд.

На горната площадка на стълбището той извади найлонова торбичка от джоба на джинсите. Беше яка полупрозрачна торба за боклук, която взе от спалнята докато планираше действията си за тази вечер. Убеден, че шумът от телевизора ще попречи на Хелън да чуе подобни тихи звуци, той разгърна торбата и я наду. Тя се увеличи от дъха му.

Извади ключовете, които бе взел от чантата на Силия, подбра един, който на пръв поглед изглеждаше най-подходящ и тихо го пъхна в ключалката. Внимателно завъртя ключа и топката. Вратата се отвори.

Шумът от телевизора се засили. Надуши приятен аромат. Пуканки.

От мястото, където беше застанал с притиснато към процепа лице, се откри един от ъглите на хола. Не се виждаше никой.

Отвори още малко вратата и странично се вмъкна през отвора.

Видя горната част на главата й да стърчи над дивана. Косата й бе с ролки.

Подредбата на мебелите го улесняваше. Ако диванът бе поставен плътно до стената, нямаше да успее да се промъкне зад гърба й. Но зад дивана имаше широко пространство — очевидно за да минава човек без да пречи, ако някой гледа в момента.

Роланд се зачуди дали да затвори вратата. Реши да не рискува, за да не би шумът да привлече вниманието й, и я остави открехната.

Взе торбата с две ръце. Като я държеше разтворена, той бавно запристъпва по килима. Лек повей на вятъра раздвижи торбата.

Ще е лесно, помисли си той.

Освен ако някой тип не лежи на дивана с глава в скута й.

В следващия миг бе достатъчно близо, за да види, че няма друг. На възглавницата до Хелън имаше голяма бяла купа с пуканки. Тя посегна към нея и загреба цяла шепа. Беше облечена в червена хавлия. Краката й бяха изпънати, а ходилата — подпрени на масичката пред нея. През разтворената хавлия се виждаха плътни бели бедра.

Жалко, че е такова прасе, помисли си Роланд. Щеше да е доста по-приятно, ако приличаше на Силия или Алисън.

В това, което предстоеше да стане, нямаше тръпка.

Той вдигна торбата.

Нещо тупна зад него.

Погледна. Вратата се беше хлопнала.

Хелън също се извърна достатъчно, за да може да види вратата, след което отмести главата си още встрани и назад. Очите й щяха да изскочат, когато видя Роланд. Полусдъвкани пуканки изскочиха от устата й и някои се посипаха в торбата, докато той я нахлузваше на главата й.