Плът

Джейк съжаляваше, че няма Магнум 357 като онзи, който Чък носи. С такъв би могъл да унищожи и автомобил.

Ще трябва да стреля по шофьора.

Никога не бе стрелял по човек.

Но знаеше, че сега се налага. Не можеше да остави копелето да се измъкне.

Шест куршума през предното стъкло.

Те щяха да свършат работата.

Колата се появи, подскочи от някаква неравност и пое към него.

Изчакай! Когато е почти до теб, стреляй и отскочи, за да си в безопасност.

Пръстът му се стегна върху спусъка.

Изсвириха гуми. Колата поднесе, завъртя се и спря на десетина метра от него.

Джейк не можеше да повярва.

— Дай да видя ръцете ти! — изкрещя той.

Шофьорът — слаб, изплашен човечец към тридесетте, — гледаше Джейк вторачено през предното стъкло.

— Искам да видя ръцете ти веднага! Хвани волана моментално!

Ръцете на мъжа се появиха. Стискаха горната страна на кормилото.

— Стой така!

Докато се придвижваше към колата, Джейк държеше револвера насочен към главата на мъжа. Той обърна лице и проследи с поглед приближаващия се Джейк.

В колата нямаше друг.

Джейк отвори вратата и се отдръпна. Леко се наведе и огледа внимателно мъжа.

Онзи носеше синя риза.

И бермуди.

Не изглеждаше да е наранен ни най-малко.

— Какво става, старши?

— Постави ръцете си на главата и преплети пръсти.

— Ама…

— Казах!

Защо продължавам тази история, зачуди се Джейк. Защото още не съм сигурен. Не още. Не напълно.

Мъжът вдигна ръце и ги постави на главата си.

— Добре. А сега излез навън.

Докато мъжът изпълняваше заповедта, Джейк огледа и гърба му. Никаква кръв или следи от наранявания.

— Бавно се обърни.

Джейк придружи думите си с жест и направи въртеливо движение с показалеца. Мъжът се завъртя. Джейк го оглеждаше за подутини. Ризата бе плътно прилепнала. Единствената издатина бе тази на задния джоб на късите му панталони — от портфейла. Добре. На Джейк не му се искаше да го претърсва.

— Ще ми кажете ли какво става?

Джейк прибра оръжието в кобура.

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка, ако обичате?

Мъжът извади портфейла. Сети се да измъкне разрешителното от найлоновия калъф. Вероятно често е спиран за нарушаване на правилата за движение.

Джейк пое документа. Ръцете му трепереха. Сети се за треперещите ръце на Силия. Погледна шофьорската книжка. Роналд Смелцър, Снимката отговаряше на мъжа пред него. Домашният адрес беше улица Евклид в Санта Моника, Калифорния.

— Благодаря ви, господин Смелцър — каза той и върна документа. — Извинявам се, че ви спрях по този начин.

— Беше нужно само да махнете.

— Очаквах неприятности. Предполагам, че вие сте новият собственик на гостилницата „Оукуд“.

— Точно така. Може ли да ми кажете какво става? Давам си сметка, че карах малко бързичко, но… — той сви рамене.

Очевидно беше разстроен, но не беше предизвикателен.

Джейк оцени поведението му.

— Бях на път да разговарям с вас… Всъщност да ви предупредя. Току-що имаше катастрофа на Латам роуд.

— Чудехме се. Чухме сирените.

— Да не би да сте тръгнали да проверите какво става?

— Не. Всъщност ние, жена ми и аз, открихме, че нямаме лед. Двамата цял ден се трудихме, за да приведем в ред заведението. Още нямаме хладилник. Утре трябва да го доставят. Решихме да пийнем по коктейл, но… — той отново сви рамене. Изглеждаше малко глупаво. — Нямаме лед. Какво друго да кажа?

— Съпругата ви в ресторанта ли остана? — попита Джейк.

Мъжът кимна.

— Споменахте, че сте искали за нещо да ни предупредите. За какво по-точно?

— Не смятам, че е уместно да я оставяте сама точно сега. Получиха се някои усложнения. Откарайте ме с колата до ресторанта и ще ви обясня.

И двамата се качиха в автомобила. Смелцър обърна и подкара с умерена скорост.

— Давайте по-бързо. Знам как можете да карате.

Смелцър настъпи газта.

Докато колата хвърчеше към ресторанта, Джейк обясни за опита да бъде блъсната Силия Джеймърсън, за кръвта зад микробуса и за неговото издирване на пострадалия пътник. Смелцър слушаше без да задава въпроси, но клатеше глава и на няколко пъти възкликна: „Божичко!“

Когато спря пред стъпалата към ресторанта, колата поднесе. Смелцър бързо отвори вратата. В същия момент и вратата на ресторанта се отвори широко.

В сянката й застана жена. Тя пристъпи напред към верандата, докато Смелцър и Джейк се измъкваха от автомобила. Озадаченото й изражение се смени с напрегната начумереност — вероятно защото осъзна, че Джейк е ченге.

Имаше хубави крака. Носеше червени шорти. Този ден явно ми е писано да срещам красиви жени в червени шорти, помисли си Джейк. Свободно падащата й блуза приятно се разлюля, докато тя бързо слизаше по стълбите. Отпред блузата бе съвсем къса. Ако бе отрязана още съвсем мъничко, щеше да види какво предизвиква разлюляването, помисли си Джейк.

— Рон? — промълви тя вече до колата.

— Скъпа, това е… — той погледна към Джейк.

— Джейк Кори.

— Налетях на него. Почти буквално — той се усмихна притеснено.

— Някакви неприятности ли има?

Джейк остави обясненията на Смелцър. Тя слушаше и кимаше. Не възкликваше „О, Божичко!“ след всяко негово изречение.

Не каза нищо. Стоеше намръщена и кимаше като непрекъснато поглеждаше към Джейк, сякаш чакаше той да се намеси.