Плът

Дана намали скоростта и колата едва пълзеше. Докато завиваше, светлината от фаровете огря голяма дървена табела. Опита се да прочете издяланите букви, но дъждът по предното стъкло й попречи. Чистачките, макар че сновяха наляво-надясно, не вършеха работа. Светлината от фаровете се отмести от табелата. Като присви очи, Дана видя продължаващия да се стича дъжд, отблясъците от фаровете на паважа и полето от двете страни на пътя.

— Парите у теб ли са? — попита Роланд.

— В чантата са — ухили се тя. — Макар че никога няма да ги получиш.

— Ще ги получа.

— Бих се изненадала, ако издържиш и десет минути.

— Ще се върнеш на зазоряване, нали?

— Не. И двамата ще сме обратно в града и сгушени в леглата си преди полунощ.

— Искам да кажа — при положение, че не се откажа, което нямам намерение да направя — ти ще се върнеш в зори, нали?

— Само излез.

— Искаш да видиш какво има вътре, нали?

— Ни най-малко.

— О, защо не влезеш?

— Нямам никакво намерение.

Полето отстрани на пътя беше изчезнало и Дана разбра, че са влезли в паркинга. Продължи да кара напред. Отначало не видя ресторанта. Но скоро светлините от фаровете се плъзнаха по стълбите, по верандата и по вратата. Бледата полицейска лента беше привързана между гредите на верандата. На вратата бяха заковани дъски.

Дана спря точно пред стълбите и изгаси светлините.

— Леле, къде изчезна ресторантът?

— Как ще вляза?

Дана се наведе, облегна глава на волана и затършува между краката си. Ръката й опипваше мръсния под, докато намери щангата. Вдигна я и я подаде на Роланд.

— За всичко си помислила, нали? — промърмори той.

Извивайки се на седалката, Дана се изправи на колене и взе фотоапарата от задната седалка.

— Хубаво да снимаш. Особено жената. Така както е без глава. Ще е много впечатляващо.

Роланд прибра апарата в раничката. Навеждайки се, той я метна на гърба си и започна да наглася презрамките. Взе спалния чувал и щангата.

— Какво ще кажеш да светнеш фаровете, докато вляза вътре, а?

— Що не? — светлината прободе тъмнината. — Забавлявай се.

— Ще дойдеш да ме вземеш в зори, нали? — не беше молба.

— Кракът ми няма да стъпи вътре.

— Мисля, че все пак ще влезеш — повтори той и излезе от колата. Застанал под дъжда, се наведе и каза: — Снимките са у мен.

— Дай ми ги — рязко изкомандва Дана.

— Ще ги получиш сутринта. Ако не влезеш, никога вече няма да ги видиш. Но всички останали ще могат да им се насладят.

— Подлец!

Той тръшна вратата. Когато минаваше пред колата, Дана натисна клаксона и той подскочи. Обърна се. Изгледа я свирепо. След това сви устни над кривите си зъби и продължи. Горе на верандата разкъса полицейската лента и спря пред вратата. Започна да откъртва дъските.

Бясна, Дана го наблюдаваше. Сърцето й биеше лудо, въздухът излизаше със свистене през ноздрите й. Представи си за миг как изтичва след Роланд и забива главата му във вратата така, че да загуби съзнание. Бързо го претърсва и взима снимките.

Но не помръдна.

Като знаеше какъв й е късметът, мерзавецът най-вероятно щеше да я чуе как се приближава.

Представи си как Роланд се обръща и разцепва главата й с щангата.

Беше в състояние да го направи.

Той е страхливец и при това — с не особено стабилна психика.

Представи си как издърпва тялото й в ресторанта.

Мислите й започнаха да я плашат.

Роланд отвори вратата. Вдигна спалния чувал от пода, хвърли поглед към Дана и влезе. Вратата се затвори.

Дана изгаси фаровете.

Наведе се през седалката и заключи вратата от другата страна на шофьора.

Посегна към стартера. Възнамеряваше да изключи двигателя, но изведнъж промени решението си, превключи на задна скорост и бавно подкара. Мислеше да си тръгне. Онзи мерзавец си го заслужава. Но ако види, че си е тръгнала, може да изнесе спалния чувал на верандата. А трябва да прекара нощта вътре. Такъв е облогът. Това е наказанието му, че е такъв скапаняк.

И затова, че е гледал снимките.

Те бяха при него сега!

Дана си даде сметка, че вероятно е съвсем близо до края на паркинга и натисна спирачките. Колата спря. Тя вдигна ръчната спирачка и изключи двигателя.

Когато очите й привикнаха с тъмнината, започна да вижда ресторанта. Постройката беше на около петдесет метра пред нея — тъмен силует, широк колкото паркинга.

Изглеждаше зловещо.

А Роланд беше вътре.

Дана се усмихна.

— Наистина ще си прекараш добре — промърмори тя.

Роланд затвори вратата зад себе си. Застана неподвижно и се опита да различи предмети в тъмнината. Нищо не виждаше. Чуваше само ударите на сърцето си, учестеното си дишане и шума от дъжда.

Няма от какво да се страхуваш, насърчи се той.

Тялото му като че ли не беше на същото мнение.

Знаеше какво иска да направи — да пусне спалния чувал, да свали раницата ида намери фенера. Но не можеше да помръдне.

Хайде, направи го.

Уж беше убеден, че всичко ще е наред, но една част от него знаеше с абсолютна сигурност, че в тъмнината наблизо се крие нещо. Знае за неговото присъствие. Чака. И ако направи и най-малкото движение, щеше да дойде при него.

Тихото виене от двигателя на колата на Дана го накара за миг да забрави страха си. Обърна се и отвори вратата, фолксвагенът се отдалечаваше.