Плът

А от онези, с които разговаря, някои са били навън и са гледали късния нощен спектакъл. Но повечето изобщо не знаеха за какво става дума. Никой не призна, че познава младия мъж на снимката, макар трима да бяха доста уверени, че са го виждали по едно или друго време из университетското градче. Никой не бе виждал — нито снощи, нито днес — нещо, което да прилича на змия. Никой не бе чул нищо необичайно, ако се изключи данданията около горящата кола.

Изглеждаше безсмислено да продължава, но Джейк не се отказа.

Беше обиколил всички апартаменти на жилищните сгради от едната страна на улицата с изключение на кооперацията на ъгъла. Едва ли някой толкова далеч от местопроизшествието е забелязал нещо. Но по-добре да провери, преди да пресече и да започне с блоковете от другата страна.

Никой не отвори от първите два апартамента на приземния етаж. При третия — отвътре дочу музика.

Звънна.

Отвори жена към тридесетте. Беше висока колкото Джейк — с хавлиена диадема в черните си коси, с гъсти, почти сключени вежди, с изпъкнали скули, плътни устни, изтеглена напред брадичка и широки рамене. Гърдите й опъваха плата на горнището на бикините, което приличаше на две завързани носни кърпи. Коремът й бе с тен, плосък и по него имаше няколко капчици пот. Бедрата й бяха широки колкото раменете. Вместо панталони носеше нещо, което напомни на Джейк за пиратска препаска — черна ивица, която висеше между краката й и черен сатенен триъгълник, но недостатъчно голям, така че напълно да прикрие обезкосмените й интимни части.

— Извинете за безпокойството — започна Джейк. — От полицията съм.

Разтвори портфейла си, за да покаже документите си.

Тя погледна значката, но не се загледа в картата за самоличност. Изтри с език потта в крайчето на устата.

— Влизайте вътре, че ще се разтопите от жегата — покани го тя.

Той влезе. Независимо от работещия вентилатор и отворените прозорци горещината вътре като че ли бе по-ужасна, отколкото навън. Жената се обърна и Джейк я проследи как отива до стереоуредбата. Тънката черна ивица се впиваше между бузите на задника й. Докато вървеше, те се поклащаха.

Изглеждаше така нехайна за облеклото си, сякаш бе облечена в костюм от три части. На Джейк му се щеше тя да се наметне с нещо.

Жената намали звука и се е обърна към него:

— Искате ли леден чай?

— Не, благодаря.

— Аз съм Сам. Саманта Съмърс. Може би знаете.

Джейк поклати глава.

— Джейк Кори — представи се той. — Провеждам разпитвания из квартала заради снощния инцидент.

— Значи не сте тук, за да ме арестувате, а?

— За какво?

Плътните й устни се извиха в усмивка.

— Не бих могла да знам. Може би, защото корумпирам неопетненото съзнание на малолетните?

— Доста ли прегрешения имате в тази насока?

— Някои така разправят. Преподавателка по философия съм в университета.

Джейк си помисли, че се шегува. След това му мина през ума — защо аз навремето нямах такава преподавателка.

— Може и да се запиша за вашия курс.

— Направете го. Ще ви помогна да отворите съзнанието си за неразрешимото.

— Мога да мина и без неразрешимото.

Сам седна на килима пред него. Легна, пъхна ръце под главата си и започна да прави коремни упражнения. Краката й бяха разтворени. Докосваше коляно с лакътя на противоположната ръка, лягаше, издигаше се нагоре и докосваше другото коляно.

— С какво мога да ви помогна? — осведоми се тя, без да прекъсва заниманието си.

Можете да ми помогнете като престанете да правите упражнения, помисли си Джейк.

— Видяхте ли този студент вчера? — попита той.

Задържа снимката на Роланд над коленете й, докато тя легна и стана три пъти. Постара се да фиксира погледа си върху гърба на фотографията.

— Дракула — отсече тя.

— Може и да се е мислел за него. Мъртъв е.

Сам спря. Взе снимката от Джейк и кръстоса крака по турски.

— Мъртъв?

— Знаем, че е убил поне двама души. Може и да са повече. Когато го открих снощи, беше мъртъв.

— Да, видях го. Някъде към един часа. А може да е било и два.

— Сигурна ли сте?

— Не е човек, който лесно ще забравя. Лазеше ми по нервите, докато вървеше по петите ми из студентското градче. Името му е нещо като Рупърт или…

— Роланд. Къде го видяхте?

— Тичах навън. Пробягвам по осем километра всяка вечер.

— В един часа? — учуди се Джейк.

— Обичам нощта.

— Той къде беше?

— В края на улицата. Някакъв младеж му помагаше да влезе в колата си.

Думите се забиха като удар в корема на Джейк.

— Изглеждаше доста зле. Реших, че е пиян. Често виждам подобни неща наоколо. Студентите като че ли не издържат много на алкохол.

— И някой е бил с него? Знаете ли кой?

Гъстите й вежди се свъсиха.

— Не знам как се казва. Но знам, че е последна година в курса по английски и преподава в университета.

— Знаете ли къде живее?

Сам поклати глава. Върна снимката на Джейк.

— Трябва да го открия веднага. Спешно е.

— И той ли е участвал в убийствата?

— Съмнявам се. Но Роланд… бе заразноболен. Трябва да открия този мъж, преди да предаде инфекцията на някого.

— Ако имах студентския фотоалбум…

— Нямате ли го?

— Опасявам се, че не.

— Тук ли сте известно време?

— Ще се навъртам наоколо.

— Връщам се след петнадесет минути.