Пир за врани

— Момчето е копеле, родено от измяна, кръвосмешение и прелюбодеяние, ако може да се вярва на думите на лорд Станис. — Игривият й тон беше изчезнал и капитанът я погледна с присвити очи. Сестра й Обара носеше бича си на бедрото и копието си така, че да ги види всеки. Лейди Ним беше не по-малко смъртно опасна, макар ножовете й да бяха скрити добре. — Само кралска кръв може да измие убийството на баща ми.

— Оберин умря в двубой, двубой за нещо, което не го засягаше. Това не го наричам убийство.

— Наричай го както щеш. Изпратихме им най-добрите хора в Дорн, а те ни връщат торба кокали.

— Той надмина всичко, за което го бях помолил. „Прецени го това момче крал и съвета му, и отбележи силните им и слаби страни“, така му казах на терасата. Ядяхме портокали. „Намери ни приятели, ако може да се намерят. Научи каквото можеш за смъртта на Елия, но гледай да не предизвикваш ненужно лорд Тивин“. Това бяха думите ми към него. Оберин се засмя и отвърна: „Кога съм предизвикал някого… ненужно? Ти по-добре предупреди Ланистърите мен да не предизвикват“. Искаше правосъдие за Елия, но не можа да изчака…

— Той чака седемнайсет години — прекъсна го лейди Ним. — Ако бяха убили тебе, баща ми щеше да е повел знамената си на север още преди трупът ти да е изстинал. Ако беше ти, сега копията щяха да валят като дъжд по границите.

— Не се съмнявам.

— Не се съмнявай и в това, принце: със сестрите ми няма да чакаме седемнайсет години за нашето възмездие. — Смуши кобилата и препусна в галоп към Староград, свитата й я последва.

Принцът се отпусна на възглавниците и затвори очи, но Хота знаеше, че не спи. „Боли го“. За миг помисли дали да не повика майстер Калеот, но пък ако принц Доран имаше нужда от него, щеше да го повика сам.

Следобедните сенки се бяха издължили и потъмнели, а слънцето бе станало червено и издуто като ставите на принца, когато зърнаха на изток кулите на Слънчево копие. Първо тънката кула Копието, сто и петесет стъпки висока и увенчана с копие от позлатена стомана, което добавяше към височината й още трийсет стъпки; после — крепката Кула на Слънцето с купола й от злато и оловно стъкло; най-сетне — ръждивокафявия Пясъчен кораб, наподобяваща чудовищен дромон, изтласкан от вълните на брега и превърнал се в камък.

Само три левги крайбрежен път деляха Слънчево копие от Водните градини, но това бяха два съвсем различни свята. Там децата лудуваха голи по улиците и музика свиреше в настланите с плочки дворове, а въздухът бе наситен с миризмата на лимони и червени портокали. Тук въздухът миришеше на прах, на пот, на пушек, а нощите ехтяха от немлъкващи гласове. Вместо розовия мрамор на Водните градини Слънчево копие бе съграден от кал и слама и оцветен в кафяво и ръждивочервено. Древната твърдина на дома Мартел се издигаше в най-източния край на малка издатина от камък и пясък, обкръжена от три страни от морето. На запад, в сенките на масивните стени на Слънчево копие, кирпичени дюкяни и съборетини без прозорци се бяха лепнали за замъка като рапани по корпуса на галера. Конюшни, ханове, винарници и бардаци бяха изникнали западно от тях, много оградени със свои стени, а други съборетини бяха израснали под тези стени. „И все така, и все така, и все така, биха казали брадатите жреци“. В сравнение с Тирош, Мир или Велики Норвос този град в сянката на замъка не беше нещо повече от голямо село, ала все пак бе най-близкото до истински град, за дорнците.

Пристигането на лейди Ним бе изпреварило тяхното с няколко часа и тя несъмнено беше предупредила стражата за идването им, защото Тройната порта бе отворена, когато я наближиха. Само тук портите се редяха една зад друга, да пропуснат гостите и през трите Криволичещи стени право до Стария палат, без преди това да извиват през тесни улички, скрити дворове и шумни пазари.

Принц Доран дръпна завеските на носилката, щом наближиха кулата Копие, но простолюдието все пак го посрещаше с викове. „Пясъчните змии са ги разпалили до кипване“, с безпокойство си помисли капитанът. Прекосиха беднотията на външния полумесец и минаха през втората порта. Зад нея вятърът замириса на смола, на солена вода и гнили водорасли, а тълпата с всяка стъпка се сгъстяваше все повече.

— Отворете път за принц Доран! — загърмя гласът на Арео Хота и той заудря с дръжката на бойната брадва по тухлените зидове. — Път за принца на Дорн!

— Принцът е мъртъв! — изкрещя някаква жена.

— Да вдигнем копията! — ревна мъж от някаква тераса.

— Доран! — прокънтя благороднически глас. — Грабвайте копията!