Пир за врани

— Война — отвърна Тиен. — Само че не войната на сестра ми. Дорнците се бият най-добре у дома, затова казвам да си наточим копията и да чакаме. Когато Ланистър и Тирел връхлетят върху нас, ще им пуснем кръвта в проходите и ще ги заровим под подвижните пясъци, както сме го правили стотици пъти.

— Ако връхлетят върху нас.

— О, ще им се наложи, иначе ще видят кралството отново разкъсано, както беше преди да се венчаем за драконите. Татко ми го каза, каза ми, че трябва да благодарим на Дяволчето, че ни прати принцеса Мирцела. Много е хубава, нали? Жалко, че нямам нейните къдрици. Тя е създадена за кралица, също като майка си. — На бузите на Тиен разцъфнаха трапчинки. — За мен ще е чест да подготвя сватбата им, и за короните им ще се погрижа. Тристейн и Мирцела са толкова невинни, мислех си… може би бяло злато, със смарагди, да отиват на очите на Мирцела. О, диаманти и перли също биха свършили работа, стига децата да са венчани и коронясани. После ще трябва само да поздравим Мирцела като Първата с това име, Кралица на андалите и на Ройнар, и на Първите хора, и законна наследничка на Седемте кралства на Вестерос, и да чакаме да дойдат лъвовете.

— Законна наследничка? — Принцът изсумтя.

— Тя е по-голяма от брат си — обясни му Тиен, все едно е глупак. — По закон Железният трон ще мине в нейни ръце.

— По дорнския закон.

— Когато крал Дерон омъжва принцеса Мирия и ни вкарва в кралството си, спогодбата е дорнският закон винаги да е в сила в Дорн. А Мирцела е в Дорн.

— Така е. — Каза го с неохота. — Остави ме да помисля над това. Тиен се ядоса.

— Твърде много мислиш, чичо.

— Нима?

— Баща ми така казваше.

— Оберин мислеше твърде малко.

— Някои мислят, защото ги е страх да действат.

— Има разлика между страх и предпазливост.

— О, ще се моля никога да не те виждам уплашен, чичо. Току-виж си забравил да дишаш. — Вдигна ръката си…

А капитанът вдигна бойната си брадва и удари с все сила с дръжката й по мраморния под.

— Милейди, твърде много си позволявате. Отдръпнете се от подиума, ако благоволите.

— Нямах лоши намерения, капитане. Обичам чичо си така, както знам, че той обичаше баща ми. — Тиен коленичи пред принца. — Казах всичко, което имах да кажа, чичо. Прости ми, ако съм те оскърбила. Имам ли все още обичта ти?

— Винаги.

— Дай ми благословията си тогава, и ще си отида.

Доран се поколеба за миг, после погали племенницата си по косата.

— Бъди храбра, дете.

— О, как иначе? Аз съм негова дъщеря.

Щом тя излезе, майстер Калеот притича до подиума.

— Принце, тя нали не… дайте да ви видя ръката. — Огледа първо дланта, после я обърна и подуши подутите пръсти. — Не, добре е. Всичко е наред. Няма драскотини, тъй че…

Принцът дръпна ръката си.

— Майстер, ще ви притесня ли, ако ви помоля за малко мляко от мак? Един напръстник ще стигне.

— Мляко от мак? О, разбира се.

— Веднага, мисля — вежливо го подкани Доран Мартел и Калеот заситни към стълбите.

Слънцето беше залязло. Светлината през купола беше добила синевата на вечерния здрач и диамантите на пода гаснеха. Принцът седеше на трона под копието на Мартел, лицето му беше пребледняло от болка. След дълго мълчание се обърна към Арео Хота.

— Капитане. Колко верни са гвардейците ми?

— Верни са. — Капитанът не знаеше какво друго да каже.

— Всички ли? Или някои?

— Добри мъже са. Добри дорнци. Ще направят каквото им заповядам. — Тупна с дръжката на брадвата по пода. — Ще донеса главата на всеки, който би ви изменил.

— Не искам глави. Искам подчинение.

— Имате го. — „Ще служа. Ще се подчинявам. Ще защитавам. Прости клетви за прост човек“. — Колко души трябват?

— Това ще оставя да го решиш ти. Може би петима-шестима ще свършат по-добра работа от двайсетина. Искам всичко да се свърши толкова бързо и тихо, колкото е възможно, без да се пролее никаква кръв.

— Бързо, тихо и безкръвно, да. Каква е заповедта ви?

— Ще намериш дъщерите на брат ми, ще ги арестуваш и ще ги затвориш в килиите горе в кулата Копие.

— Пясъчните змии? — Гърлото на капитана пресъхна. — Всичките… всичките осем ли, принце? И малките?

Принцът помисли.

Момичетата на Елария са твърде млади, за да представляват опасност, но има хора, които може да се опитат да ги използват срещу мен. Най-добре ще е да ги държим подръка, на безопасно. Да, малките също… Но първо задръж Тиен, Нимерия и Обара.

— Както заповядате, принце. — Сърцето му се беше свило от тревога. „Моята малка принцеса няма да хареса това“. — А Сарела? Тя вече е пораснала, почти на двайсет е.

— Докато не се върне в Дорн, не мога да направя нищо, освен да се моля да прояви повече разум от сестрите си. Нея я остави на… играта й. Приберете другите. Няма да заспя, докато не разбера, че са в безопасност и под стража.

— Както заповядате. — Капитанът се поколеба. — Обаче когато се разчуе, простолюдието ще завие.

— Цял Дорн ще вие — уморено отвърна Доран Мартел. — Моля се само лорд Тирел да ги чуе в Кралски чертог, та да разбере какъв верен приятел си има в Слънчево копие.

ЦЕРСЕЙ

Сънуваше, че седи на Железния трон, високо над всички.