Пир за врани

Принцът беше споменал за тръгване призори, но Арео Хота знаеше, че ще се позабави. Докато майстерът помагаше на Доран Мартел в банята и превързваше подутите му стави с ленени превръзки, напоени с облекчаващи мазила, капитанът навлече ризница от медни люспи, подобаваща на ранга му, и си сложи бухнало наметало от ръждиво-жълта пясъчна коприна, та слънцето да не стига до медта. Денят обещаваше да е горещ, а и капитанът отдавна се бе отказал от тежката пелерина от конски косъм и обшитата с железни пъпки кожена туника, които беше носил в Норвос и които щяха да сварят човек в Дорн. Запазил си беше железния шлем с гребена с остри шипове, но сега го носеше увит в оранжева коприна, с плата, увит около и между шиповете. Инак от слънцето, биещо по метала, главата му щеше да затупти още много преди да видят палата.

Принцът още не беше готов. Беше решил да закуси, преди да тръгнат, с червен портокал и плато гларусови яйца с парченца шунка и лютиви чушлета. След това не оставаше нищо, освен да се сбогува с няколко от децата, които му бяха станали любимци: момчето на Далт, рожбата на лейди Блекмонт и кръглоликото момиче сираче, чийто баща продаваше платове и подправки по Зелена кръв. Доран придържаше разкошното мирско одеяло върху краката си, докато говореше с тях, за да им спести гледката на подутите си превързани стави.

Беше вече към обед, когато поеха на път — принцът в носилката, майстер Калеот, яхнал магаре, а останалите — пеш. Петима пиконосци вървяха отпред, други петима — отзад, и по петима от двете страни на носилката. Самият Арео Хота зае обичайното си място отляво на принца; крачеше, метнал на рамо дългата брадва. Пътят от Слънчево копие до Водните градини минаваше покрай морето, тъй че бризът ги разхлаждаше, докато вървяха през червено-кафявата земя, осеяна с камъни, пясък и извити хилави дървета.

Някъде по средата на пътя ги пресрещна втората Пясъчна змия.

Появи се изведнъж, на една дюна, яхнала златен пясъчен кон с грива като тънка бяла коприна. Дори на коня лейди Ним изглеждаше изящна, облечена в бляскави роби в люляков цвят и с дълга кремаво-медна копринена пелерина, която се надигаше от всеки порив на вятъра и й придаваше вид, все едно че се кани да литне. Нимерия Пясък беше на двайсет и пет, тънка като върбичка. Правата й черна коса, стегната в дълга плитка, вързана със златна жичка, образуваше остър клин над тъмните й очи, също като на баща й. С високите си скули, пълните устни и млечнобялата си кожа, тя притежаваше цялата красота, липсваща на по-голямата й сестра… но майката на Обара беше курва от Староград, докато Ним бе родена от най-благородната кръв на стар Волантис. Зад нея се изникнаха дузина конни копиеносци — кръглите им щитове лъщяха на слънцето — и я последваха надолу по дюната.

Принцът беше дръпнал завеските на носилката, за да се наслади на ветреца. Лейди Ним подкара златистата кобилка до него.

— Добра среща, чичо — каза небрежно, все едно се срещаха съвсем случайно. — Може ли да яздя с тебе до Слънчево копие?

Капитанът беше от другата страна на носилката, но чуваше всяка нейна дума.

— За мен ще е радост — отвърна принц Доран, макар да не прозвуча особено радостно поне за ушите на капитана. — Подаграта и скръбта са лоши спътници. — По това капитанът разбра, че всяко камъче по пътя го жегва като шип в подутите стави.

— За подаграта не мога да помогна — отвърна тя, — но баща ми не си падаше много по скърбенето. Мъстта повече му беше по вкуса. Вярно ли е, че Грегър Клегейн е признал, че е убил Елия и децата й?

— Изревал е вината си пред целия двор — призна принцът. — Лорд Тивин ни е обещал главата му.

— А един Ланистър винаги плаща дълговете си — каза лейди Ним. — Само че ми се струва, че лорд Тивин смята да ни плати със собствените ни пари. Дойде птица от нашия сладък сир Демън: той се кълне, че баща ни неведнъж е погъделичкал онова чудовище, докато са се били. Ако е така, сир Грегър си е бездруго умрял и няма за какво да се благодари на Тивин Ланистър.

Принцът разкриви лице. Дали беше от болката от подаграта, или от думите на племенницата му, капитанът не можеше да каже.

— Може и така да е.

— Може? Аз казвам, че е.

— Обара иска да ме вкара във война. Ним се засмя.

— Да, тя иска да подложи Староград на огън. Мрази го този град толкова, колкото малката ни сестра го обича.

— А ти?

Ним се озърна през рамо към спътниците си — яздеха на десетина разтега по-назад.

— Лежах с близнаците Фоулър, когато ме достигна вестта. Знаеш девиза на Фоулър, нали? „Да се извися!“ Само това искам от теб. Дай ми да се извися, чичо. Не ми трябва силна войска, само една мила сестричка.

— Обара?

— Тиен. Обара е твърде напориста. Тиен е толкова сладка и мила, че никой няма да я заподозре. Обара е готова да превърне Староград в погребална клада на баща ни, но аз не съм толкова алчна. Четири живота ще са ми достатъчни. Златните близнаци на лорд Тивин, като отплата за децата на Елия. Стария лъв, заради самата Елия. И най-сетне малкото кралче, заради баща ми.

— Момчето не е съгрешило пред нас.