Пир за врани

Няколко от по-големите деца лежаха по очи на гладкия розов мрамор и се печаха на слънце. Други щъкаха в морската плитчина отвъд. Три вдигаха пясъчен замък, наподобяващ кулата Копие на Стария дворец. Двайсетина се бяха събрали в голямото езеро да гледат битките; по-малките яздеха в дълбоката до кръста вода на раменете на по-големите и се опитваха да се бутнат във водата. Щом някоя двойка паднеше, следваше бурен смях. Едно смугло момиче дръпна някакво момче със светла като кълчища коса от раменете на брат му и то се пльосна с главата надолу в езерото.

— Баща ти някога играеше на същата игра, както и аз преди него — каза принцът. — Десет години имаше помежду ни, тъй че бях оставил езерата, когато той порасна достатъчно, за да може да играе, но винаги го гледах, щом дойдех на гости при майка. Беше много силен, още от мъничък. И бърз като водна змия. Често събаряше момчета много по-големи от него. Той ми припомни това в деня, в който тръгна за Кралски чертог. Закле се, че ще го направи пак. Иначе изобщо нямаше да го пусна.

— Да го пуснеш?! — Обара се изсмя. — Сякаш си могъл да го спреш. Червената пепелянка на Дорн отиде там, където поиска.

— Да. Жалко, че нямам думи да те утеша за…

— Не съм дошла за твоята утеха. — Гласът й беше изпълнен с презрение. — Когато баща ми дойде да ме поиска, майка ми не искаше да ме пусне. „Тя е момиче — така каза, — и не мисля, че е твоя. Имала съм хиляда други мъже“. Той хвърли копието си в краката ми, а майка ми зашлеви през лицето и тя се разплака. „Ние водим своите битки — каза той — но боговете избират оръжията ни“. Посочи копието, после — сълзите на майка ми… и аз вдигнах копието. „Казах ти, че е моя“, каза баща ми и ме взе. Майка ми се пропи и след година умря. Казват, че плакала, когато умирала. — Обара пристъпи към стола на принца. — Копието ми разреши да използвам; за повече не моля.

— Твърде много искаш, Обара. Ще го премисля, докато спя.

— Твърде много спа вече.

— Може и да си права. Ще ти пратя думата си в Слънчево копие.

— Стига думата да е „война“.

Обара се обърна и си тръгна със също толкова сърдита крачка, както беше дошла — отиваше в конюшнята за свеж кон и за поредния стремглав галоп.

Ниският закръглен майстер Калеот се задържа и попита:

— Принце? Болят ли ви краката? Принцът се усмихна вяло.

— Слънцето горещо ли е?

— Да донеса ли отвара за болката?

— Не. Умът ми трябва да е бистър.

Майстерът се поколеба.

— Принце, дали е… дали е разумно да разрешите на лейди Обара да се връща в Слънчево копие? Със сигурност ще разпали простолюдието. Те също обичаха брат ви.

— Като всички нас. — Доран Мартел разтри слепоочията си с пръсти. — Не. Прав си. Аз също трябва да се върна в Слънчево копие.

Дребният закръглен мъж колебливо отвори уста.

— Това разумно ли е?

— Не. Но се налага. Така че най-добре прати ездач до Рикасо и му кажи да ми приготви покоите в Кулата на Слънцето. Уведоми дъщеря ми Ариан, че утре ще съм там.

„Моята малка принцеса“. На капитана ужасно му липсваше.

— Ще ви видят — предупреди майстерът.

Капитанът разбра. Преди две години, когато бяха напуснали Слънчево копие заради спокойствието и самотата на Водните градини, подаграта на принц Доран не беше чак толкова тежка. В онези дни той още вървеше, макар и бавно, като се подпираше на тояга и кривеше лице при всяка стъпка. Принцът не искаше враговете му да узнаят колко немощен е станал, а Старият палат и сумрачният му град бяха пълни с очи. „Очи — помисли капитанът. — И стъпала, които не може да изкачи. Ще трябва да полети, за да седне на върха на Кулата на Слънцето“.

— Трябва да ме видят. Някой трябва да излее масло във водата. На Дорн трябва да му се напомни, че все още има принц. — Усмихна се отпаднало. — Нищо, че е старец с тежка подагра.

— Ако се върнете в Слънчево копие, ще трябва да дадете аудиенция на принцеса Мирцела — каза Калеот. — Нейният бял рицар ще е с нея… а знаете, че той праща писма на кралицата си.

— Да, вероятно праща.

„Белият рицар“. Капитанът се намръщи. Сир Арис беше дошъл в Дорн, за да придружи своята принцеса, тъй както Арео Хота някога бе дошъл със своята. Имената им дори звучаха сходно: Арео и Арис. Но сходството свършваше дотук. Капитанът беше напуснал Норвос и брадатите му жреци, но сир Арис Оукхарт продължаваше да служи на Железния трон. Хота дори се натъжаваше, щом го видеше в дългото снежнобяло наметало, когато принцът го пратеше до Слънчево копие. Чувстваше, че някой ден ще се наложи двамата да се бият; в този ден Оукхарт щеше да умре — бойната брадва на капитана щеше да пръсне черепа му. Плъзна ръка по гладката дръжка от самодивско дърво и се зачуди дали този ден вече не е наближил.

— Следобедът вече преваля — каза принцът. — Ще изчакаме до заранта. Погрижи се носилката ми да е готова на разсъмване.

— Както заповядате. — Калеот се преви в поклон. Капитанът се отдръпна да го пропусне и се вслуша в заглъхващите му стъпки.

— Капитане. — Гласът на принца беше тих.