Пир за врани

Хота пристъпи напред, с едната ръка около дръжката на бойната брадва. Самодивското дърво беше гладко на допир, като кожа на жена под дланта му. Щом стигна до стола на колела, удари силно с дръжката по пода, за да извести присъствието си, но принцът не откъсна очи от децата.

— Имаше ли си братя, капитане? Там, в Норвос, на младини? Сестри?

— И двете — отвърна Хота. — Двама братя, две сестри. Аз бях най-малкият.

„Най-малкият и нежеланият. Още една уста за хранене, едро момче, което яде твърде много и дрехите му бързо омаляват“. Нищо чудно, че го бяха продали на брадатите жреци.

— Аз бях най-големият — отрони принцът. — А ето, че съм последният. След като Море и Оливар умряха още като бебета, престанах да се надявам за братя. Бях на девет, когато се роди Еля, скуайър бях на служба в Солени бряг. Като дойде гарванът с вестта, че майка ми ражда месец по-рано, бях достатъчно голям, за да разбера, че детето няма да живее. И когато лорд Гаргален ми каза, че имам сестра, го уверих, че тя скоро ще да умре. Но остана жива, благодарение милостта на Майката. А година след това дойде Оберин, пищеше и риташе. Бях вече мъж, когато си играеха в тези езерца. Но ето, че седя тук, а те си отидоха.

Арео Хота не знаеше какво да отвърне на това. Беше обикновен капитан на гвардията и все още чужденец в тази земя, с нейния бог със седемте лика, дори след всичките тези години. „Ще служа. Ще се подчинявам. Ще браня“. Дал беше тези клетви на шестнайсет, в деня, в който се венча за брадвата си. „Прости клетви за прости хора“, бяха му казали брадатите жреци. Не беше обучен да съветва скърбящи принцове.

Докато се мъчеше да намери подходящите думи, поредният портокал тупна с тежък плясък само на стъпка от мястото, където седеше принцът. Доран потръпна, все едно че някой го беше ударил.

— Стига — въздъхна принцът. — Остави ме, Арео. Остави ме да погледам децата още малко.

Слънцето залезе, въздухът захладня и децата се прибраха за вечеря. Принцът още седеше под портокаловите дървета, загледан над стихналите езерца и морето зад тях. Слуга му донесе купа червени маслини, питка, сирене и пилешка каша. Той хапна малко и изпи чаша от сладкото тежко силно вино, което обичаше. После още една. Понякога, в дълбоко черните предутринни часове, сънят го спохождаше в стола му. И сега бе така и капитанът го подкара по огряната от луната галерия, покрай витите колони и под изящната арка до голямото ложе със свежите прохладни ленени завивки в спалнята до морето. Доран простена, когато капитанът го премести, но боговете се оказаха милостиви и не се пробуди.

Спалната килия на капитана беше до принцовата спалня. Той седна на тясното легло, намери бруса и мазния парцал на мястото им в нишата и се залови за работа. „Дръж брадвата остра“, му бяха казали жреците в деня, в който беше дамгосан. И той винаги я държеше остра.

Докато точеше брадвата, се замисли за Норвос — за горния град на хълма и за долния покрай реката. Още помнеше звуците на трите камбани и как костите му затреперваха от дълбокия басов ек на Ноом, от гордия и силен глас на Нарра, от сладкия сребрист смях на Ниел. Вкусът на зимния сладкиш отново изпълни устата му, наситен с джинджифил, зелени шишарки и черешови късчета, с глътките нахса да го умият, ферментиралото козе мляко, поднасяно в желязна чаша и подсладено с мед. Виждаше майка си в роклята й с яка от катерича кожа — обличаше я само веднъж годишно, когато отиваха да гледат мечия танц на Стъпалата на Грешника. И в ноздрите си усети вонята на горящи косми, когато брадатите жреци притиснаха в средата на гръдта му нажежената дамга. Болката беше толкова жестока, че си помисли, че сърцето му може да спре — но не трепна. Космите над белега с брадвата така и не пораснаха.

Едва след като двата ръба станаха толкова остри, че да може да се обръсне, капитанът положи на леглото съпругата си от самодивско дърво и желязо. Смъкна с прозявка потните си дрехи, хвърли ги на пода и се опъна на сламеника. От мисълта за дамгата го засърбя и той се почеса, преди да затвори очи. „Трябваше да събера падналите портокали“, помисли си и заспа; засънува тръпчивия им вкус и червения сок, лепнещ на пръстите.

Зората дойде скоро. Най-малката от трите конни носилки беше готова — носилката от кедрово дърво с покривало от червена коприна. Капитанът избра да я придружат двайсет души от трийсетимата, назначени за пазачи на Водните градини; другите щяха да останат да пазят имението и децата, някои от които бяха синове и дъщери на велики лордове и богати търговци.