Пактът „Касандра“

Англичанинът се загледа в червеникавите петна, които се виждаха вътре.

— Плъхове. Сигурно водата е достатъчно, за да не се пребиеш при падането. Но те ще те убият. Бавно.

Той дръпна войника назад.

Пленникът му облиза устни.

— Нали няма…

Хауъл се вгледа в него.

— Ранен си. Приятелчето ти избяга. Дай ми това, което искам, и ти обещавам, че няма да пострадаш. Слушай…

Той го събори на земята, после отиде до неподвижното тяло на Франко Грималди и го вдигна. Отнесе го до кладенеца и без следа от колебание го хвърли в дупката. След секунда се чу мощен плясък, а после и писъците на плъховете, които се нахвърлиха върху жертвата си.

Войникът ококори очи от ужас.

— Име?

— Никълс. Травис Никълс. Старши сержант. Партньорът ми се казва Патрик Дрейк.

— От специалните части ли сте?

Никълс кимна и едновременно с това изстена от болка.

— Кой ви изпрати да ме следите?

Войникът загледа втренчено Хауъл.

— Не мога…

Хауъл го сграбчи и го доближи до кладенеца.

— Чуй ме. Дори и да оживееш, ще бъдеш само ненужна нишка, която трябва да се отреже. Особено след като разберат, че съм останал жив. Единственият ти шанс е да ми кажеш истината. Направи го и аз ще ти помогна.

Никълс се облегна на бетонната стена. Когато заговори, при всяка дума от устата му излизаха яркочервени мехурчета.

— Двамата с Дрейк служехме в специален взвод. Вършехме мръсна работа. Свързваха се с нас, като се обаждаха по телефона и казваха, че са сгрешили номера. Това беше знакът. Отивахме до пощата. Там бяхме наели пощенска кутия. Поръчките ни чакаха.

— Писмени поръчки? — подозрително попита Хауъл.

— На малък лист хартия. Име или адрес, нищо повече. След това се срещахме със свръзка и той ни съобщаваше подробностите.

— Този път свръзката е бил Грималди. А каква беше поръчката?

— Да те убием и да се отървем от трупа.

— Защо?

Никълс вдигна поглед към Хауъл.

— И ти, и ние вършим едно и също. Знаеш, че в тази работа никой не ти обяснява причините.

— Кой е този „никой“?

— Поръчките могат да идват от десетина места: Пентагона, военното разузнаване във Франкфурт, Агенцията за национална сигурност. Избери си. Но в този тип работа се знае, че поръчителят е някой високопоставен човек, много важна клечка. Виж, и при плъховете да ме хвърлиш, не мога да ти кажа име. Знаеш как стават тези работи.

Хауъл наистина знаеше.

— Името Дионети говори ли ти нещо?

Никълс поклати глава. Очите му блестяха.

Хауъл знаеше, че никой освен Марко Дионети — човека, който беше отворил вратите на дома си за него и му бе предложил приятелството си, нямаше представа, че англичанинът отива в Палермо. Дионети… трябваше да си поговори с него на четири очи.

— Как сте се разбрали да докладвате, че поръчката е изпълнена успешно? — обърна се той към Никълс.

— Трябва да пуснем съобщение в друга пощенска кутия най-късно до утре на обяд. Номер шестдесет и седем. Някой ще мине… о, Боже, боли!

Хауъл доближи лице до устните на Никълс. Искаше да му зададе последен въпрос и се молеше войникът да има достатъчно сили, за да му отговори. Напрегна слуха си, за да чуе най-съкровените му тайни. От гърлото на войника се изтръгна последен бълбукащ хрип.

Без да взема лампата със себе си, Хауъл стана и събра мислите си. Накрая вдигна тялото и го пусна в кладенеца. После бързо, за да не чува писъците на плъховете, върна тежкия капак на мястото му.

ГЛАВА ДЕСЕТА

На пръв поглед комплексът „Биоапарат“ можеше да се сбърка с малък колеж с червените си тухлени сгради, покриви от каменни плочи и павирани алеи между тях. Старомодни улични фенери осветяваха декоративните тревни площи, блеснали от росата. В малките градинки имаше каменни пейки и маси, където служителите можеха да обядват или да поиграят на шах.

През деня атмосферата не изглеждаше толкова пасторална. Тогава се виждаше бодливата тел, която опасваше горния край на високата дванадесет фута бетонна ограда около комплекса. Както и сега, навсякъде се виждаха охранителни патрули с автомати и добермани. В някои от сградите имаше по-съвременни и сложни системи за сигурност.

Причината да не се отделят средства за външния вид на „Биоапарат“ беше, че комплексът е отворен за международни наблюдатели на програмата за унищожаване на биологическото оръжие. Консултантите психолози препоръчваха уютната, старомодна атмосфера, която да внушава спокойствие и да не буди съмнения. Бяха обмислени много варианти; накрая се спряха на типичната за колежите архитектура. Психолозите изтъкваха, че повечето от наблюдателите са бивши или настоящи преподаватели и биха се чувствали добре в подобна среда, създадена сякаш да обслужва само и единствено безкористната научна дейност в полза на човечеството. Почувстваха ли се наблюдателите сигурни и спокойни, по-лесно щяха да се оставят да бъдат подведени и нямаше да се правят на медицински детективи.