Пактът „Касандра“

Остана за миг неподвижен, зашеметен от чутото преди малко. Толкова нощи си беше представял този разговор, че сега, след като го бе провел, му се струваше нереален.

„Цял живот си чакал този шанс. Възползвай се!“

В зони едно и две имаше шейсет камери, свързани с видеомагнетофони. Техниката се пазеше в огнеупорен шкаф, снабден с часовников механизъм. Шкафът се отваряше само в края на смяната, единствено от началниците на Ярдени. Освен това видеомагнетофоните бяха защитени срещу отваряне. Ярдени отдавна си бе дал сметка, че няма много варианти за извършването на кражбата.

Лейтенантът беше едър млад мъж, висок над шест фута, с къдрава руса коса и правилни черти. Беше любимец на публиката в кабарето „Литъл бой блу“, мъжки стриптийз-клуб във Владимир. Всеки вторник и четвъртък Ярдени и още няколко офицери от ОСБ намазваха мускулестите си тела с бебешко масло и танцуваха пред тълпа крещящи жени. За няколко часа печелеха повече, отколкото за цял месец работа на държавната си служба.

Но Ярдени винаги бе мечтал за повече. Той беше фанатичен поклонник на екшън-филмите. Личният му герой бе Арнолд Шварценегер, макар че напоследък остаряваше. Лейтенантът не виждаше причина човек с неговата външност и физика да не измести Шварценегер от занаята. Беше чувал, че Холивуд е Меката на силните и красивите млади хора с амбиции.

През последните три години Ярдени кроеше планове как да замине на Запад. Проблемът, както и за хиляди руснаци, бяха парите. Трябваха му не само за твърде скъпите визи и самолетни билети, но и за да преживее на първо време. Ярдени беше виждал снимки на Бел Еър; нямаше никакво намерение да пристигне в Лос Анджелис без пукната пара и да живее в гетото на руските имигранти.

Лейтенантът погледна часовника над бюрото си и стана. Военната му куртка се изпъна на гърдите. Минаваше един. По това време на нощта тялото се намира в най-дълбока дрямка и е най-уязвимо. С изключение на дежурните хора и кучета, които патрулираха отвън, и охраната вътре, целият комплекс спеше.

Ярдени прегледа списъка от процедури, който вече знаеше наизуст, приготви се и отвори вратата. Докато прекосяваше Зона едно, се замисли за човека, който бе потърсил връзка с него преди около година. Запознаха се в „Литъл бой блу“. Отначало лейтенантът реши, че мъжът — един от малкото мъже сред публиката — е обратен. Тези подозрения се разсеяха, веднага щом човекът разкри колко много неща знае за живота на Ярдени. Описа родителите и сестра му, разказа с подробности за годините му в гимназията и кариерата в армията, за това как преди години е бил шампион по бокс на дивизията, как по-късно е бил понижен в чин, защото в пристъп на гняв за малко да убие друг войник с голи ръце. Мъжът твърдеше, че каквото и да направи Ярдени, цял живот ще си остане служител на „Биоапарат“, където само ще мечтае за това какво би могъл да постигне и ще охранява онези, които имат възможност да пътуват по света и да се радват на живота.

Разбира се, човек винаги може да промени съдбата си…

Като се стараеше да не мисли за видеокамерите, Ярдени тръгна към Зона две по така наречения санитарен коридор. Всъщност това бе редица от малки стерилни помещения, отделени от врати, които се отключваха с кодови карти. Отключването не затрудни Ярдени; той имаше карта и знаеше кодовете.

Когато влезе в първата кабина — стаята за преобличане, свали дрехите си и натисна червения бутон в стената. Обгърна го фина мъгла. Това беше процедурата за обеззаразяване.

В следващите три кабини имаше отделни елементи от защитния костюм: сини чорапи и бельо с дълги ръкави и крачоли; качулка и памучен комбинезон; респиратор, маска, ботуши и предпазни очила. Преди да премине в последната кабина, Ярдени взе нещо, което бе сложил в шкафче още в началото на процедурата: лъскав алуминиев контейнер с размерите на манерка, подобен на термос.

След като си сложи ръкавици, взе контейнера. Той бе чудо на техниката. Отвън изглеждаше като скъпа западна глезотия, функционална, но ненужно екстравагантна. Дори ако човек отвинтеше капака и надникнеше вътре, нямаше да види нищо особено. Само след завъртане на дъното по посока обратно на часовниковата стрелка контейнерът разкриваше своята тайна.

Ярдени внимателно завъртя дъното, докато чу изщракване. Между двойните стени имаше дребни кутийки, пълни с азот. При отварянето на съда те изпуснаха съдържащия се в тях газ. Контейнерът моментално стана студен като чаша, пълна с кубчета лед.

Ярдени го пъхна в джоба на защитния си костюм и отвори вратата на лабораторията. Мина покрай работните маси от неръждаема стомана и стигна до устройството, което работещите тук шеговито наричаха „автомат за кока-кола“. Всъщност това беше хладилно помещение с врата от специално изработен плексиглас, която се затваряше херметически. Видът му винаги напомняше на Ярдени за бронираните прегради на касите в офиса на Америкън Експрес.

Той пъхна кодираната си карта в процепа, набра комбинацията и се заслуша в продължителния свистящ звук, с който вратата плавно се отвори, а след три секунди се хлопна зад гърба му.