Отмъстена любов

- Кой е с теб, Мери? - попита и посегна към ножа на кръста си. Миризмата не беше човешка... но не беше и на вампир.

Чу подрънкване и продължителната възхитена въздишка на своята шелан, сякаш тя виждаше нещо, което много я бе зарадвало.

- Това е Джордж - отвърна Мери. - Моля те, прибери си оръжието. Той няма да те нарани.

Рот задържа кинжала в дланта си и разшири ноздри. Миризмата беше...

- Това куче ли е?

- Да, обучен е да помага на слепи.

Рот потръпна при думата, тъй като все още му бе трудно да я възприема като отнасяща се за него.

- Искам да го доведа при теб - каза Мери с равния си спокоен глас. - Но не и докато не прибереш оръжието.

Бет остана мълчалива, а Мери не се приближи, което бе мъдро от тяхна страна. В момента целият бе изтъкан от нерви и мислите му се стрелкаха във всички посоки. Последният месец беше белязан от много победи и също тъй много гадни загуби. Когато се върна от първата си среща с Пейн, знаеше, че му предстои мъчен път, но той се оказа по-дълъг и стръмен, откол-кото бе очаквал.

Двата най-големи проблема бяха, че не му беше по сърце да разчита толкова много на Бет и на братята и че научаването наново на прости неща се оказа неочаквано изтощително. Като например... да му се не види, дори да си препече филия сам, вече бе сериозно начинание. Вчера пак бе опитал и успя да счупи стъкленото съдче за масло. Естествено, бе му отнело цяла вечност да почисти.

И все пак идеята да се разкарва наоколо с куче му идваше... в повече.

Гласът на Мери се разнесе из кабинета дискретно, сякаш между другото.

- Фриц беше обучен да се справя с кучето и двамата с него сме готови да работим с теб и Джордж. Има двуседмичен изпитателен срок, след който ако не ти е по вкуса или не се получава, можем да върнем животното. Няма никаква обвързаност, Рот.

Тъкмо се канеше да им каже да махнат кучето, когато чу тихо скимтене и отново онова подрънкване.

- Не, Джордж - каза Мери. - Не можеш да отидеш при него.

- Иска да дойде при мен ли?

- Обучавахме го, като използвахме твоя риза. Той познава миризмата ти.

Настана дълго, дълго мълчание, после Рот поклати глава.

- Не знам дали си падам много по кучета. А и как ще реагира Бу?

- Той е тук - каза Бет. - Застанал е до Джордж. Слезе по стълбите в мига, когато Джордж влезе в къщата и оттогава не се е отделял от него. Мисля, че се харесват.

По дяволите, дори котаракът не беше на негова страна.

Ново мълчание.

Рот бавно прибра кинжала в калъфа му и направи две големи крачки вляво, за да излезе иззад бюрото. После тръгна напред и спря в средата на кабинета. Джордж леко заскимтя и пак се чу тихото подрънкване на нашийника му.

- Нека дойде при мен - мрачно рече Рот, с чувството, че е притискан, което никак не му се нравеше.

Разбра, че животното приближава по тихото пристъпване на лапи и подрънкването на нашийника и тогава...

Кадифено мека муцуна се притисна в дланта му и грапав език бързо облиза кожата му. После кучето приседна под ръката му и се облегна на бедрото му. Ушите бяха копринени и топли, краищата на козината му бяха леко къдрави.

Беше едро куче с голяма, масивна глава.

- Каква порода е?

- Голдън ретривър. Фриц го избра.

Догенът се обади от прага, като че се боеше да влезе в стаята, усетил напрежението.

- Казах си, че това е идеалната порода, господарю.

Рот опипа тялото на кучето, което бе опасано с нагръдник и намери дръжката, предназначена за слепеца.

- Какво може да прави?

Отговори му Мери.

- Всичко, което ти е нужно. Може да научи разположението на къщата и ако му дадеш команда да те заведе в библиотеката, ще го направи. Може да ти помогне да се ориентираш в кухнята, да отговаряш на телефона, да намираш предмети. Превъзходно животно е и ако двамата си паснете, ще бъдеш толкова независим с него, колкото знам, че желаеш.

Проклета жена. Тя беше наясно точно какво го притеснява. Но дали животното беше отговорът?

Джордж изскимтя тихо, сякаш отчаяно искаше тази работа.

Рот пусна кучето и отстъпи назад, тъй като цялото му тяло се разтрепери.

- Не знам дали ще мога - промълви той с дрезгав глас. - Не знам дали ще мога... да съм сляп.

Бет се прокашля, сякаш гърлото й се бе стегнало, но и той се чувстваше така.

След миг Мери с нейния учтив, но твърд маниер изрече трудните думи, които трябваше да бъдат казани:

- Рот, истината е, че ти си сляп.

Недовършеното „тъй че, приеми го" отекна в главата му и освети като прожектор реалността, през която той куцукаше. Вярно, бе престанал да се събужда всяка сутрин с надеждата, че зрението му ще се върне, биеше се с Пейн и правеше любов с жена си, тъй че не се чувстваше физически слаб, вършеше кралските дела и прочие. Но това далеч не означаваше, че нещата са фантастични. Той залиташе, блъскаше се в предмети, изпускаше... вкопчваше се в своята шелан, която цял месец не беше напускала къщата заради него... използваше братята да го водят тук и там... и на практика беше бреме за всички, което много го огорчаваше.

Да даде на това куче шанс не означаваше, че е ентусиазиран от слепотата си, каза си. Но то можеше да му помогне да се движи наоколо сам.