Отмъстена любов

Елена седна, Сакстън стори същото, като остави куфарчето си на неравния под и впери сивите си очи в кутията. Тя набра комбинацията, отвори тежкия капак и извади кремав плик и три пергамента, навити на рула, от вътрешността на които се подаваха сатенени панделки.

- Това е заключението от освидетелстването - каза тя, като отвори плика и извади отвътре документ.

След като Сакстън го прегледа и кимна, тя му показа бащиния си сертификат за потекло, на който семейното дърво бе красиво изрисувано с черен туш. Под него панделки в жълто, бледосиньо и тъмночервено бяха скрепени с восъчен печат, носещи герба на дядото на баща й.

Сакстън отвори куфарчето си, извади от него бижутерски очила, постави ги на носа си и разгледа внимателно всеки сантиметър от пергамента.

- Автентичен е - произнесе се той. - А другите?

- На майка ми и моят.

Тя ги разгъна и той подложи и тях на същата инспекция. Ко-гато приключи, се облегна на стола и свали очилата.

- Може ли пак да погледна документа за освидетелстване?

Елена му го подаде и той го прочете, а между съвършено извитите му вежди се образува отвесна бръчка.

- Какво точно е състоянието на баща ви в медицинско отношение, ако не възразявате, че питам?

- Страда от шизофрения. Много е болен и честно казано, има нужда от денонощни грижи.

Погледът на Сакстън бавно обходи кухнята, като се спря върху петното на пода, алуминиевото фолио на прозорците и старите, едва кретащи електроуреди.

- Имате ли постоянна работа?

Елена застина.

- Не виждам какво общо има това.

- Прощавайте. Абсолютно права сте. Просто... - Той отново отвори куфарчето си и извади от него подвързан документ от петдесет страници и един лист с таблица на него. - Щом удостоверя вас и баща ви като най-близки родственици на Монтраг, а на базата на тези пергаменти съм готов да го сторя, вече никога няма да се тревожите за пари.

Той обърна към нея документа и таблицата и извади златна писалка от вътрешния си джоб.

- Нетното ви състояние сега е значително.

С върха на писалката Саксктън посочи крайната сума в долния десен ъгъл на таблицата.

Елена погледна надолу и примигна. После се наведе още по-ниско над масата, докато очите й не се озоваха на не повече от педя от листа и писалката и... това число.

- Нима... Колко цифри виждам тук? - прошепна тя.

- Осем вляво от десетичната запетая.

- И започва с три?

- Да. Има и недвижима собственост. В Кънектикът. Можете да се преместите там по всяко време, когато пожелаете, щом приключа с документите, което ще стане в рамките на деня, след което веднага ще ги предам на краля за неговото одобрение. -Той се облегна назад. - По закон парите, недвижимият имот и личните вещи, включително произведенията на изкуството, антиките и колите ще са собственост на баща ви, докато се пресели в Небитието. Но с документа ви за попечителство вие ще управлявате цялото имущество в негова полза. Предполагам, че вие сте посочена за негова наследница в завещанието му?

- Ъъ... Извинете, какъв беше въпросът?

Сакстън се усмихна добродушно.

- Има ли баща ви завещание? Включена ли сте в него?

- Не... не, няма. Не притежаваме никакво имущество.

- Имате ли братя или сестри?

- Не. Сама съм. Сами сме с него, след като мамен почина.

- Какво ще кажете да съставя завещание за него във ваша полза? При кончината на баща ви бездруго всичко ще дойде при вас, но наличието на завещание ще опрости нещата, защото няма да ви е нужен подписът на краля при прехвърлянето на имуществото.

- Би било... Чакайте, вие вземате скъпо, нали? Не мисля, че е по възможностите ни...

- Можете да си позволите хонорара ми. - Той отново почука с писалката по таблицата. - Повярвайте ми.

През дългите часове на мрак, след като Рот изгуби зрението си, той падна по стълбите - пред всички, събрали се в трапезарията за Последното хранене. Подхлъзването го запрати през-глава чак до мозаечния под на фоайето.

Излагацията можеше да е по-голяма само, ако се бе облял в кръв.

О... момент. Когато вдигна ръка да отметне косата си назад, напипа нещо влажно, а със сигурност знаеше, че не му е потекла лига.

-Рот!

- Братко...

- По дяволите, какво...

-Господи...

Бет беше първата от множеството, която стигна до него, ръцете й хванаха раменете му, докато от носа му се стичаше топла кръв.

Други ръце се протегнаха към него през мрака, ръцете на братята му, ръцете на техните шелан, всичките нежни, грижовни, състрадателни.

С гневно замахване той ги отблъсна до една и понечи да се изправи на крака. Но тъй като нямаше никаква ориентация, се озова стъпил до половината на последното стъпало, което го накара отново да изгуби равновесие. Сграбчи перилата, някак успя да се задържи прав и запристъпя назад, като не знаеше дали върви към входната врата, към билярдната зала, към библиотеката или към трапезарията. Бе напълно изгубен в пространството, което познаваше така добре.

- Няма ми нищо - изръмжа той. - Добре съм.