Отмъстена любов

фетката, хвана вилицата и ножа и ги вкара в употреба.

От устата му не излезе и звук. Нямаше достатъчно сили.

Дъвчене. Дъвчене. Дъвчене. Преглъщане. Отново дъвчене.

Строполи се обратно на възглавниците, обърса мокрите си

11реглъщане. Отпиване. Дъвчене. Храненето за него беше също

страни с треперещи ръце и се опита да се успокои. Когато най-

сака механично като дишането. Нещо, което долавяше смътно

сетне успя да си поеме дъх, се намръщи. Сърцето му преска­

със съзнанието си, необходимост, а не удоволствие.

чаше в гърдите и не толкова биеше, а по-скоро пърхаше и без

Удоволствието беше нещо от миналото... и мъчение в съни­

съмнение тъкмо неравните му спазми предизвикваха този мъ­

щата му. Когато си припомни своята шелан, легнала гола пред

чителен световъртеж.

него сред ухаещите на лимон чаршафи, бледият й образ запали

Вдигна тениската си и се втренчи в отпуснатите мускули и

пламък у него, накара го да се почувства жив, а не само да жи­

топящото се тяло. Пожела си организмът му да продължи да

вее. Вътрешният му огън, обаче, угасна твърде бързо, тъй като

губи сили. Пристъпите продължаваха да прииждат с увелича­

нямаше какво да го подхранва.

ваща се честота и интензивност и той искаше най-накрая да си

Дъвчене. Отрязване на късче. Дъвчене. Преглъщане. Отпи­

свършат работата, та да се събуди мъртъв. Самоубийството не

ване.

беше решение, ако искаше да отиде в Небитието и да се събе­

Докато се хранеше, момчето седна на креслото до спусна­

ре с обичаните от него, но се надяваше, че е позволено да се

тата завеса, опря лакти в коленете си и подпря брадичка върху

занемариш до смърт. Което формално погледнато не беше са­

юмрука си като жива и дишаща версия на „Мислителя" на Ро­

моубийство, както ако си теглиш куршума, нанижеш примката

ден. Напоследък Джон винаги се държеше така. Все нещо се

около врата си или си прережеш вените.

въртеше в главата му.

Миризмата на храна, носеща се от коридора, го накара да

Тормент много добре знаеше какво е то, но отговорът му

погледне часовника. Четири следобед. Или беше сутрин? Зара­

щеше да нарани Джон сериозно.

ди завесите той не виждаше дали капаците са спуснати или не.

И Тор съжаляваше за това. Много съжаляваше.

Почукването на вратата беше плахо.

Защо не можеше Ласитър да го остави в гората, където го

Значи, слава богу, не беше Ласитър, който влизаше, кога­

откри да лежи? Ангелът можеше просто да си продължи напред,

то си пожелае. Явно падналите ангели нямаха кой знае колко

но не. Негово величество Халогенът трябваше да се направи на

добри маниери. Нито ги интересуваше личното пространство,

герой.

нито пък други бариери от какъвто и да било характер. Оче­

видно блестящият досадник беше изхвърлен от Рая, защото

Тор насочи поглед към Джон и се загледа в юмрука му. Беше

на Господ компанията му не бе допадала повече, отколкото

огромен, а челюстта и брадичката, опрени в него бяха силни,

на Тор.

мъжествени. Момчето се беше превърнало в хубав мъж, но пък

Тихото почукване се повтори. Тогава сигурно беше Джон.

като син на Дариъс той имаше добро генетично наследство.

- Да - каза Тор, като пусна тениската си надолу и се намес­

Кдно от най-добрите.

ти на възглавниците. Ръцете му, някога силни като кранове, се

Като се замислеше за това... Той наистина приличаше на Ди.

моряха под тежестта на съсухрените рамене.

Всъщност беше негово копие, като се изключеха сините джин­

Момчето, което вече не беше момче, влезе с поднос, отрупан

си. Дариъс не би могъл да бъде обут в сини джинси и мъртъв,

с храна и изписан по лицето необоснован оптимизъм.

били те и дизайнерски като тези на Джон.

Истината бе, че... Ди често беше заемал същата поза, когато

Тор хвърли поглед към изобилието, което бе поставено на

нощното шкафче. Пиле с подправки, ориз с шафран, зелен фа­

нещо го тревожеше, наподобяващ скулптурата на Роден, нам­

сул и пресен хляб.

ръщен и кипящ вътре в себе си...

Нещо метално проблесна в свободната ръка на Джон. Беше

148

д ж . p . У О Р Д

О Т М Ъ С Т Е Н А Л Ю Б О В

149

монета и хлапето я прекарваше около пръстите си, което беше

рос, а мозъкът му страдаше под нетипичния товар. При тази

неговият вариант на нервен тик.

вихрушка в съзнанието му, му беше трудно да разсъждава логи­

Но тази вечер мълчаливото седене на Джон беше различно.

чески и той се чувстваше сякаш се опитваше да задържи в ръце

Нещо се беше случило.

сто тенис-топки, но въпреки старанието му някоя се изплъзва­

- Какво става? - попита Тор с дрезгав глас. - Добре ли си?

ше и започваше да подскача наоколо, създавайки хаос.

Джон вдигна поглед изненадано.

Отказа се да търси логика в каквото и да било.

За да избегне взора му, Тор погледна надолу и набоде с ви­

- Ами, това е нещо ново... Желая им успех.

лицата си парче пилешко, а после го сложи в устата си. Дъвче­

Леката въздишка на Джон беше обобщение на всичко случ­

не. Дъвчене. Преглъщане.

ващо се, а Тор се изключи от света и продължи да се храни.

Ако съдеше по шумоленето, Джон се отказа от обичайната

Когато приключи, сгъна старателно салфетката и отпи една по­

си поза и бавно изпъна рамене, като че уплашен да не би резки­

следна глътка вода.