Откуп

— Добре съм. Искам само да се добера до някоя пица. Умирам от глад.

— Няма как да те пуснем, докато не огледаме раната. Можеш ли да ми покажеш къде те улучи?

Той издърпа фланелката си и ни показа някакво натъртване на рамото.

— Лошо — кимнах. — А сега дай да видя нараняването от деня на отвличането ти.

— О, то заздравя — отвърна той. — Бях с яке, така че не беше много зле. Остана само това от днес.

— Стой спокойно още няколко минути — казах. — Ще се обадим на баба ти, а после някой полицай ще те закара вкъщи.

С Кайли излязохме в коридора.

— Добра работа, партньоре — похвали ме тя. — Белегът на рамото му беше кафяв, а не яркочервен. И нямаше оток. Това не е прясна рана.

— Значи, сега имаме богат тип и бедно хлапе, които ни лъжат — заключих.

— Забрави всички простотии, с които ни засипа. Още съм шашната от истината. Ти загря ли какво каза той?

— Дали аз съм загрял? Та нали ти хвърлих поглед, за да се уверя, че ти си загряла. Трип е поискал да се обади на Питър. През цялото това време с теб се надявахме да разпитаме Трип за убийството, а както се оказва, хлапето дори не знае, че Питър е мъртъв.

44.

Четири часа и двайсет минути след като Сайлъс Блекстоун беше заседнал пред „Барнаби“, Райън Медисън излезе от предната врата, дръпна ципа на джоба на якето си и извади връзка ключове. Бяха за кола.

— Алелуя — измърмори Сайлъс. — Човекът е на колела.

Отвращаваше го необходимостта да зареже аудито на улицата и да последва целта си в метрото, а сега не се налагаше. Медисън измина пеша една пресечка, изкара колата си, наета с отстъпка за учители, от паркинга на училището и се насочи на север по „Сентръл Парк Уест“.

Сайлъс го следваше на безопасно разстояние. Петнайсет минути по-късно вече бяха прекосили Манхатън и се насочваха към моста „Робърт Ф. Кенеди“ за Куинс.

Вече не сме в Канзас — помисли си Сайлъс. — Къде, по дяволите, отиваш? Не и у дома. Вивек беше потвърдил, че Медисън живее в Долен Манхатън.

Тъкмо минаваше 17 часът, когато Медисън слезе от „Гранд Сентръл Паркуей“ на Хилсайд Авеню. Една миля по-нататък зави по улица „Мъскет“ и влезе в паркинга на заведението „Силвър Муун“.

Сайлъс започваше да се пита дали не беше преценил грешно, решавайки, че Хънтър е кретен, а проследяването на Медисън е губене на време. Та кой караше толкова надалеч за вечеря? Нещо се случваше…

Медисън паркира колата и влезе в „Силвър Муун“. Сградата имаше панорамни прозорци и Сайлъс видя как Медисън огледа помещението, забеляза каквото търсеше и се присъедини към някого в сепаре с изглед към паркинга.

Сайлъс извади бинокъл от жабката, за да може да огледа по-добре тайнствения събеседник на Медисън.

— Кучи син — изруга веднага щом образът на изтормозения недоспал тийнейджър изпълни окуляра. — Трип.

Сайлъс грабна мобилния си телефон. Пръстът му се насочи към бутона за бързо набиране на Хънтър, ала изведнъж се разколеба. Не биваше да прибързва. Първо трябваше да разбере какво става.

Седнал до прозореца на заведението с бъргър в ръка, Трип Олдън въобще не изглеждаше като отвлечен. Но беше — Сайлъс беше сигурен в това. Дори ако старата дама беше излъгала ченгетата. Дори ако Хънтър беше излъгал Джанел за стоте милиона. Главата на Питър в кутията заедно с евтиния телефон беше неопровержим аргумент.

Имаше само едно нещо, което Сайлъс не можеше да разбере: как така Трип се е измъкнал. Явно похитителят беше пълен аматьор. Задните врати на вана му бяха вързани с ластик за бънджи. Беше допуснал пуерториканчето да го пореже с… Другото хлапе. Къде, по дяволите, беше то!

Нищо нямаше смисъл. Включително учителят с наивната физиономия да идва с кола до заведение в Куинс. Сайлъс обаче знаеше със сигурност едно: чакаха го милион долара, ако убиеше Каин, но Олдън нямаше да му плати и цент, ако единствено върнеше сина му вкъщи.

Съществуваше само един начин Сайлъс да докопа голямата пачка. Трябваше да говори с Трип. Насаме.

Сякаш по сигнал, Медисън се изправи. Трип не помръдна. Седеше си и размазваше локвичка кетчуп със снопче пържени картофки. Учителят излезе от заведението, отдалечи се на пет крачки от входа и запали цигара.

Дръпна си бързо три пъти, хвърли я, вдигна яката си и влезе в паркинга. Не тръгна към колата си, а право към аудито.

Засякъл ме е — помисли си Сайлъс. — А сега ще ми досажда.

Медисън почука на страничния прозорец откъм мястото на шофьора и Сайлъс го свали.

— Мога ли да ви помогна? — попита.

В последните няколко секунди от живота си Сайлъс Блекстоун осъзна, че е преценил напълно погрешно Райън Медисън. Учителят стоеше, насочил в лицето на Сайлъс 9-милиметров „Глок“ с шестинчов заглушител на цевта.

Блекстоун изтръпна, очите му се разшириха. Не прави нищо глупаво! Опитай се да го успокоиш.

— Господин Мед… — беше всичко, което успя да изрече, преди куршумът да пробие малка кръгла дупка в челото му и да разпръсне кръв, мозък и задната част на черепа му по цялата пътническа седалка на аудито.