Откуп

После разговаряхме с управителя на закусвалнята. Той беше ядосан, защото в петък вечер паркингът му беше пълен със зяпачи, а нямаше как да превърне тяхното любопитство в пари. Нюйоркската полиция го беше накарала да затвори. Нямаше никакъв смисъл да му обясняваме, че разследванията на местопрестъпления са коз за търговията, затова му показахме снимката на Сайлъс Блекстоун от шофьорската му книжка, която бяхме извадили от базата данни.

— Никога не съм го виждал — измънка недоволният мъж.

— А този? Дадох му да разгледа снимка на Трип Олдън.

Той промърмори „да“, затова го притиснах за подробности.

— Влезе около 4:30. Каза, че има среща с някого, и попита за сепаре. Беше рано, затова му посочих едно до прозореца.

— Бихме искали да поговорим със сервитьора, който го е обслужвал.

Казваше се Дениз и изглеждаше като ветеранка в професията, която винаги е на линия, готова да ти долее кафе още преди да си помолил. Но явно Денис беше по-разстроена и от шефа си. Едва не заплака, когато й показах снимката на Трип.

— О, боже, него ли са застреляли?

— Не — обясни Кайли. — Какво можете да ни кажете за него?

— Поръча си чийзбургер, пържени картофки и пепси. Мило хлапе. Казваше „моля“ и „благодаря“. Ала само това. Тийнейджърите не са много разговорливи, когато сервитьорката е достатъчно възрастна, за да им бъде майка.

— Сам ли беше?

— Отначало. После при него седна някакъв мъж. Беше бял, може би на трийсет и пет. Дадох му меню, но той каза, че няма да остава, затова не му обърнах много внимание. В един момент излезе. Когато се върна, забелязах, че се ядоса на хлапето за нещо. Хвърли двайсетачка на масата и двамата си тръгнаха.

Униформените разпитваха из тълпата, ала слуховете се простираха от престрелка на банди до ревнив съпруг. И не излизаха никакви емпирични доказателства, както се беше изразил Чък Драйдън.

Той ни чакаше, когато се върнахме при аудито.

— Това беше под предната пътническа седалка. — Драйдън държеше лаптоп. — Принадлежи на Трип Олдън. Свалих отпечатъци, но вместо да го занеса в лабораторията, ще го дам на Мат Смит. Имам чувството, че той ще открие повече отвътре, отколкото аз отвън.

Иззвъня телефон. Беше мобилният на Блекстоун. Аз вдигнах.

— По дяволите, Сайлъс — изрева Хънтър Олдън. — Къде си, мътните да те вземат?

— Господин Олдън, аз съм детектив Зак Джордан. Имам някои лоши новини. Господин Блекстоун е бил прострелян. Издъхнал е моментално. Съжалявам за загубата ви.

Казах му какво се е случило.

— Закусвалня в Куинс ли? Та какво е правил там?

— Изглежда, е проследил сина ви. Трип е вечерял тук по-рано.

— Сега при вас ли е? Ще дойда да го взема.

— Не, сър, много неща се случиха, откакто говорихме с вас тази сутрин.

Осведомих го за бягството на Трип от мазето на Държавно училище 114.

— Значи, този тип е заключил сина ми — изпъшка Олдън. — Хлапакът се измъква и вместо да се прибере вкъщи, хуква нанякъде. Така ли излиза?

— Да, сър. Все още го търсим, но вече не се смята за заложник. Изглежда, че е в тайно споразумение с онзи, който се опитва да ви измъкне пари. А сега синът ви е заподозрян в две убийства. Така че този път очакваме много повече сътрудничество. Ако се чуете с него, трябва да се свържете с нас незабавно или ще се смята за подпомагане и съучастие…

Затвори, преди да успея да довърша.

48.

Останах да стърча със замлъкналия телефон на замлъкналия завинаги частен детектив.

— Кучия син го е грижа за Блекстоун още по-малко, отколкото за Питър.

— Някои хора се справят по-добре от другите с убийствата на безценните си служители по паркингите — отбеляза Кайли. — Но нека се опитаме да направим нещо по-продуктивно, вместо да обсъждаме Хънтър Олдън.

— Ако си мислиш за късен обяд, няма да се получи. Закусвалнята е затворена.

— Не. Мисля си да намеря телефона на Оги Хофман. Току-що получих съобщение от Мат. Още засича сигнал. Телефонът е включен и е наблизо.

Събрахме дузина униформени и им раздадохме латексови ръкавици.

— Чуйте ме, всички — извика Кайли. — Търсим мобилен телефон. Ако имаме късмет, ще го накараме да звъни. Ако е на вибрация, ще бъде много по-трудно да се забележи, но не и невъзможно. Половината започвайте по периметъра на Хилсайд Авеню, а другата половина да се позиционира в онези плевели.

Ченгетата се разпръснаха, а с Кайли се присъединихме към групата, строена пред участъка с покрита със скреж растителност в дъното на паркинга.

— Добре — извика тя, като вдигна високо мобилния си, — активирам моята високотехнологична търсачка на телефони.

Набра номера на Оги. Минаха пет секунди. После чух музика. I hear the train a comin’. It’s rollin’ round the bend. Джони Кеш. Folsom Prison Blues. Разбрах, че харесвам Оги Хофман.

На пет метра от мен един полицай извика:

— Намерих го!

Наведе се, взе телефона и ми го донесе.

С Кайли се върнахме в колата и тя включи отоплението.

Оги имаше древен телефон с капаче, който не беше защитен с парола. Извадих на екрана „Последни повиквания“.