Беше застанал до вратата на клетката, вкопчил пръсти в мрежата от дебела тел.
— Няма да дойде — отговори Трип.
— Кълна се, че преди няколко минути чух как дрънчеше с катинара горе.
— Защо ще се връща толкова бързо? — възрази Трип. — Все още имаме храна. А и нали беше тук тази сутрин, когато се обадих на господин Медисън.
Трип се отпусна на пода на клетката.
— Мислиш ли, че Медисън вече е позвънил на твоя старец?
— Да. Така смятам. Вярвам му. А ти?
Лони сви рамене.
— Не толкова, колкото на Питър. Не разбирам защо не ти позволява да се обадиш на Питър.
— Той знае, че с него сме прекалено близки. И смята, че имаме някакъв таен код, с който бих могъл да подскажа на Питър къде…
На горния етаж се затръшна врата и Лони подскочи.
— Казах ти, че се е върнал. Дошъл е по друг път.
Чуха ехото на тежки стъпки, които се приближаваха по коридора.
— Едно ще ти кажа, пич — прошепна Лони. — Ако той опита нещо, няма да се дам без бой.
Вратата на склада се отвори и лампите на тавана светнаха. Мъж в оранжева парка влезе в помещението, видя двамата тийнейджъри в клетката и застина. Нямаше представа какво правят тук.
— Какво, по дяволите, става, момчета?
— Някакъв луд шибаняк ни хвана на улицата и ни заключи — изкрещя Лони. — Пусни ни, човече. Пусни ни да излезем.
— Чакай, чакай… — Ошашавеният Оги се втурна към шкафчето за ключове на стената. Взе да рови из своите, докато Лони се люлееше на пети, клатеше телената клетка и крещеше:
— Хайде, хайде, побързай, побързай…
Оги отключи шкафчето и грабна ключа от рафта.
— Идвам де, изчакайте…
Той отключи клетката и вратата се разтвори. Лони излезе пръв. Трип остана зад гърба му.
— Благодаря, човече — засия Лони.
— От колко време сте тук? — попита Оги. — Кой ви вкара в тази кошара?
— Три дни, не знам кой — отговори Лони задъхано. — Имаш ли мобилен? Трябва да се обадим на 911.
Оги дръпна ципа на страничния джоб на парката и бръкна за телефона си.
— Това е лудост — мърмореше той. — Как така ще ви затворят тук цели три…
Миг след това нададе остър писък и се строполи на пода, сгърчен от болка.
Лони се извъртя. Там, надвесен над Оги, беше най-добрият му приятел Трип, с електрошоков пистолет в ръка.
— Завлечи го в клетката — заповяда спокойно Трип.
— Ти побърка ли се? — изкрещя Лони.
Трип стисна здраво зашеметяващия пистолет и го насочи към гърдите му.
— Не искам да тресна и тебе, но ще го направя. Кълна се. Просто го издърпай в клетката.
— Трип, да не си мръднал? Този човек е на наша страна. Той…
Трип замахна с пистолета.
— Говоря ти сериозно. Върни се в клетката и го издърпай вътре при тебе или заклевам се в Господа, ще ти изпържа задника.
— Върви по дяволите. Бях там три дни. Няма да се върна.
— Просто остани там за още десет минути — каза Трип. — Довери ми се.
— Да ти се доверя ли? Ти да се прибереш вкъщи, а аз да остана заключен?
— Само десет минути, Лони. Кълна се, че ще се обадя на ченгетата веднага щом се махна оттук. И няма да се връщам вкъщи.
— А къде ще отидеш?
— Където и да е, но не и вкъщи.
— Заради баща ти ли, Трип? Мислиш, че ще те накаже, защото си се оставил да те отвлекат. Какво може да ти направи? Да ти отнеме платинената карта? Да те накара да летиш в икономичната класа?
— Нямаш представа на какво е способен баща ми.
Оги се размърда. Опита да се изправи.
— Моля те — зашепна Трип, — завлечи го в клетката и ми дай телефона му или ще ви тресна и двамата.
Като ругаеше, Лони хвана Оги за краката, замъкна го в клетката и подаде мобилния телефон на Трип.
— Мисията е изпълнена — каза той. — И сега какво?
— Ще ви заключа с него за десет минути. Но първо трябва да поговорим. Дължа ти обяснение.
— Така ли? И за какво?
— Да излезем в коридора — тихо настоя Трип. — Не искам този човек да чуе какво ти казвам.
С опрян пистолет в гърба, Лони пристъпи в коридора.
— Дано е нещо, което си струва, Трип — каза той. — Иначе някой ден, когато най-малко очакваш, ще наритам богатия ти задник.
40.
Хънтър пристигна в „Барнаби“ с плика, натъпкан с банкноти, и отиде направо в кабинета на директора.
— Господин Олдън — посрещна го Маккормик с усмивката, предназначена за Голям благотворител, и предпазливост в погледа. — Всички сме толкова опечалени заради Питър…
— Трябва да говоря с един от учителите на сина ми — прекъсна го Хънтър. — Казва се Медисън.
— Ще разбера дали е на разположение — отговори уклончиво Маккормик. — Тримата можем да се срещнем тук, в моя…
— Не тримата. Само аз и Медисън. Защо не проверите дали е
— Последвайте ме — предложи Маккормик.
Беше разбрал, че е по-добре да не казва нищо повече.
Изкачиха стълбите до третия етаж и Маккормик го въведе в просторна зала. Там имаше десетина компютърни работни станции, пред всяка от които седеше тийнейджър, приковал поглед в широкоекранен монитор, с уши, покрити със слушалки. Никой от тях не вдигна очи.