Откуп

— Нашите хора ли? — учуди се Кейтс.

— В този град има сплотена общност от хаитяни. Много от тях работят тихо и в пълна неизвестност за малцината привилегировани, на които е предназначен да служи вашият отдел. Брат ми беше част от тази общност. Те бяха връзката на Питър с неговата хаитянска култура.

— И един от тези хора работи за Хъч Олдън — предположи Кейтс.

Шевалие кимна.

— Да. Но не би трябвало да се налага да прибягвам до тайни ходове, за да получа информацията, която ми се дължи във връзка с убийството на брат ми. В бъдеще бих искал вие и вашите детективи да бъдете много по-отзивчиви.

— Прав сте, ще бъдем — кимна Кейтс.

— И моля, обещайте ми, че няма да позволите на богатите и властните да ви попречат да откриете убиеца на Питър.

Кейтс стана от стола си и протегна ръка.

— Имате думата ми, Патрис.

Той се изправи и стисна ръката й. Усмихна се — този път широко. Очите му заблестяха и устните му се разделиха, за да разкрият идеални бели зъби. Нямаше повече място за съмнения — Патрис Шевалие беше красив мъж.

— Благодаря, капитане — каза той.

Тя му върна усмивката.

— Наричай ме Делия.

На пръв поглед можеше да изглежда, че между тях прескача искра, която можеше да доведе до вечеря, а после до кой знае какво… Ала аз бях наясно, че не е така. Делия Кейтс не позволяваше да прехвърчат искри между нея и близки на жертва на убийство. Добрият лекар я беше хванал в опит да го баламоса, така че тя включваше чара си с надежда да си възвърне донякъде доверието му. Това беше вариация на подхода лошо ченге — добро ченге, като Кейтс играеше и двете роли.

В нейния дневен ред имаше само една точка. Да намери убиеца и двамата изчезнали тийнейджъри.

Програмата на Шевалие беше същата като нейната. Само че той имаше още един приоритет — онзи, който бе споделил с нас веднага.

Да върне брат си у дома… Целия.

38.

Оги Хофман се подготви за пронизващия студ, който щеше да го връхлети веднага щом излезете на огромното открито пространство на Гранд Стрийт. Още щом заобиколи ъгъла, вятърът изфуча откъм Ийст Ривър и вледени лицето му. Ала не му пукаше. Утре по това време щеше да бъде извън Ню Йорк. След още два дни щеше да се озове във Флорида. Завинаги.

След 32 години днес трябваше да измине за последен път единайсетминутния си маршрут до Държавно училище 114. Казваше си, че само ще разчисти бюрото си, но истината беше, че искаше просто да се сбогува със старото място.

Замисли се за лудостта на последните няколко седмици. Той отлетя за Уест Палм Бийч, за да прекара празниците с брат си Джо. Деби, съпругата на Джо, беше поканила Надин на вечерята и към края на вечерта Оги вече беше влюбен. Два дни по-късно получи имейл, с който му съобщаваха, че ДУ 114 се затваря до следващо известие.

— Нямам работа, на която да се върна — каза той на Надин.

— Тогава не се връщай — предложи тя.

Не се наложи да му го повтаря. Той подаде молба за ранно пенсиониране, отлетя за Ню Йорк и си събра багажа. Тази вечер щеше да долети, сутринта щяха да дойдат превозвачите, а те двамата с Надин щяха да се отправят с кола обратно към Уест Палм, за да прекарат заедно остатъка от живота си.

Благодаря ти, Господи — помисли си той, когато стигна до училището. — Знаех си, има причина да се окаже, че осветителните тела излъчват токсични химикали.

Тъй като училището беше затворено, навсякъде се бе натрупал сняг, но от улицата до вратата на мазето се нижеха следи. Деца, помисли си Оги. Ако се съдеше по стъпките, бяха минали трима.

Извади връзката ключове и посегна към катинара. Кучи синове, изруга. Който и да бе идвал, беше сменил катинара.

Проклети бюрократи — помисли си Оги. — Все ще те прецакат, дори и в последния ти ден.

Огледа по-внимателно новия катинар. Какво е това, по дяволите? Беше от най-скъпите, „Абъс Гранит“, от закалена стомана.

Тази дивотия може би струваше сто и петдесет долара, със сто и четиридесет и пет повече, отколкото обикновено харчеше училището. Беше като да видиш в менюто на училищния стол филе „Миньон“ вместо рибни пръчици. Нямаше логика, а в подредения свят на Оги Хофман нещата, които нямаха логика, го държаха буден през нощта.

Кой би сменил катинара? И защо?

Вероятно би трябвало да провери. Той имаше ключ от предната врата, но това означаваше да заобиколи цялата сграда през дълбокия сняг.

По дяволите, не — каза си той, докато се качваше обратно по стълбите. — Аз вече не работя тук. Това не е мой проблем.

Разбира се, че е — напомни му някакво гласче в главата му.

Оги спря горе на стълбите и огледа ясните следи от стъпки към улицата. Обърна се и тръгна през снега към предната страна на сградата.

Старите навици умират трудно.

39.

— Къде е той? — попита Лони.