Нощен ездач

— Тъй е, и нашичкият тук, дето цяла зима ми се мъкнеше в къщата — седне, заговори ми мазно-мазно и все в очите ме гледа! Пък какви ги реди — ще речеш, че мед му капе от устата! Таквоз, Бил — онаквоз, Бил, а през цялото време е знаел какво яйце му се пече на задника и че както и да ги суче, накрая пак ще ни предаде! Знаел го е и го е обмислял, седял е и е усещал как намерението му зрее като цирей, но е продължавал да ме гледа в очите. Бога ми! — той спря, за да си поеме дъх, ала яростта отново го сграбчи за гърлото, лицето му почервеня, а ръцете му все така продължаваха да цепят въздуха. Изведнъж се обърна към Мън и го заяде: — А ти, Пърс, му налапа въдицата заедно с пръта и плувката! Нали и тебе те подлъга да гласуваш като него?

— Знам! — отвърна Мън мрачно.

— Всички ни се опита да подлъже, че и прием даде в оназ къща, построена с парите на наркоманката. По гърба ни потупваше, поеше ни… Абе за какъв ме взема той мене? Да не съм свиня, че да търча при него заради помията му! Като се сетя, червата ми се обръщат! Питам ви, аз да не би да съм някоя шафрантия, дето зърне ли пет долара, навирва краката? Да ме прощава! Все едно ми е дали в пухено легло ще ме прикътква или на сеното в плевнята! Пет пари не давам богаташ ли е или последен бедняк! Такава шунка имам, за каквато не е и сънувал, че и брашно с чували, а по лавиците — уиски колкото щеш! Пък и не съм вдигнал къща с пари на жена, която съм докарвал до лудост! От дедите си я имам и като я гледаш — ни една летва не се е отпрала, ни една греда не е поддала!

— Довиждане — прекъсна го капитанът и подаде ръка. — Тръгвам!

Въпреки тъмнината Пърси Мън забеляза, че лицето му сега е бледо и посърнало. Отдалечавайки се към светлия правоъгълник на вратата, стойката му сякаш бе изгубила от своята напереност, а походката му беше станала някак неуверена.

— Да — изсумтя Крисчън, продължавайки да се взира в лицето на Мън, и попита: — Какво ще правиш сега?

— Не знам, наистина не знам!

— Аз пък знам!

— Какво?

— Чакай! По-кротко, не днес! — отвърна Крисчън и като застана пред него, сграбчи го за рамото и се вгледа изпитателно в лицето му. — Утре вечер ще дойдеш у дома. Тогаз ще ти кажа. Идваш и оставаш да преспиш!

Мън кимна равнодушно с глава.

Глава шеста

Когато пристигна по мрак в дома на Крисчън, на вратата го посрещна Лусил и го въведе във вестибюла.

— Съжалявам, че не успях да дойда за вечеря — извини се Мън. — Много мило, че ме поканихте, но подиробед не можах да вдигна глава от работа.

— Ние трябва да съжаляваме — отвърна тя и затвори вратата, която въпреки масивния си вид се завъртя безшумно върху пантите. Сложила ръка на дръжката, продължи да стои, сякаш не в очакване той да проговори или да тръгне, а като че ли него изобщо го нямаше, а тя, пожелаеше ли, можеше да се потопи обратно в дълбоко сладостно самосъзерцание. Светлината от лампата върху масата с мраморен плот беше смекчила остротата на морскосините й, прекалено големи очи, а кожата на лицето й се обливаше в златист загар, сякаш плътта му бе попила огромно количество светлина и сега просто я изпускаше. Пърси Мън погледна крадешком към ръката й, очертаваща се под копринената платка на ръкава, зачуди се дали и тя е придобила същия загар, но не можа да види.

Всъщност тя остана така само миг след затварянето на вратата, но той бе достатъчен, за да потвърди у него впечатлението за пълно спокойствие, което с изненада бе забелязал в деня на първото събрание, когато тя стоеше насред мрачната, сива хотелска стая.

— Другите са вече тук — рече Лусил, — в салона.

Другите ли, зачуди се той.

Тя се отправи чевръсто по коридора и сложи ръка върху дръжката на някаква врата. Кръстът й, където финият лен се събираше под широк везан колан, беше тънък и снажен, а лебедовата й шия се подаваше над обточената с коприна яка. Отвори рязко и го покани:

— Заповядайте.

— Благодаря — отвърна Мън и лекичко се поклони.

Тя не отговори.

Видя как Бил Крисчън става, за да го посрещне, а сетне забеляза и другите двама мъже.

— Значи дойде — рече Крисчън. — Щеше ми се да вечеряш с нас. Смея да кажа, че доста вкусно си похапнахме. Съки умее добре да гощава, мира не дава на негрите в кухнята — той протегна огромната си лапа и добави: — Жалко, че не можа да дойдеш.

— Положително много съм изпуснал — отвърна Мън.

— Може би, нали, Мак? — кимна Крисчън към единия от двамата гости — непознат нему човек, висок като върлина и с гъста, четинеста рижа коса.

— Истина е — отвърна оня с благ, напевен глас. — А аз разбирам от тия работи.

Бил Крисчън го поведе към другия гост, който беше висок досущ колкото първия, но тъй мършав, че дългият прав черен сюртук висеше на раменете му като на закачалка.

— Професоре, това е Пърси Мън — рече той и обръщайки се към него, добави: — А това е професор Бол, сто на сто го знаеш. Няма човек, дето да не е чувал за професора.

— И аз познавам мистър Мън — отвърна мършавият и протегна ръка. — Но не съм го виждал отдавна, всъщност от година. За мен е чест да бъда в компанията му тази вечер.