Нощен ездач

Мън му подаде вестниците, посочвайки коментарите и уводната статия. Силс бавно ги прочете, без да проявява каквото и да било вълнение. Когато свърши, вдигна въпросително очи:

— Е, и?

— Господи! — възкликна Пърси Мън. — Ни един не е пропуснал! Луивилския още го няма, но съм абсолютно сигурен, че и в него го е изтипосал! Дал им е копия и затова го е написал по този начин, тъй че да ни навреди колкото се може повече!

— Така е — съгласи се Силс.

— Но защо? Какво цели? — скочи Мън и закрачи из кантората, а след малко се спря и издаде напред слабото си смугло лице. — Не виждам защо го прави! Просто не знам какво да мисля!

— С времето всичко ще се изясни. Времето ще си покаже — Силс мудно примига зад очилата си.

Измина почти месец, преди Пърси Мън да започне да се досеща как ще се развият събитията. През това време неведнъж му се искаше да отиде при сенатора в „Монклер“ и да го попита какво го е накарало да вземе подобно решение. Нима бе възможно човек да се държи така? Даваше си сметка обаче, че няма право. В края на краищата познаваше го съвсем бегло. С едно-единствено потупване по рамото и промяна в тона си сенаторът му бе създал илюзията за приятелство. Нямаше никакво основание да чувства, че го е предал, но не можеше да си избие тази мисъл от главата. Усещането за измяна бе първата му реакция, когато един късен следобед Силс му се обади по телефона и му съобщи, че заедно с тютюнопроизводителната компания „Дисмюкс енд брадърс“ Толивър е дал под съд сдружението с иск да му бъде върната реколтата. Нашвилските вестници още същата вечер поместиха сензационната вест, а на следния ден сенаторът направи изявление и в „Бардсвилски дневник“, че съвестта повече не му позволява да бъде макар и пасивен съучастник на организация, която се е превърнала във враг на законността, реда и човешката добродетел.

— Мина повече от месец, откакто не сме имали неприятности! — избухна Мън, когато Крисчън му тикна статията под носа. — Всъщност откакто изгоря реколтата на Сълинс. А и съм сигурен, че ще хванат злосторника!

— Така е — сряза го оня, — но е повече от сигурно, че Едмънд Толивър се кани да ни създаде такива неприятности, та свят ще ни се извие! — и го измери с поглед.

— Неприятности… — повтори Мън. — Какво искаш да кажеш?

— Това, че мнозина няма да седят със скръстени ръце. И ни най-малко не ги виня! Каквото повикало — такова се обадило!

Мън погледна навъсено през прозореца към тротоара, на който освен един стар негър нямаше жива душа.

— И значи да се затрием! — заяви той. — Та нали точно това се мъчехме да предотвратим! Компаниите се стремят към открит сблъсък. Сигурен съм, че половината от неприятностите в околия Хънтър ни дойдоха от мерзавци, на които са им платили за това! И кой би се досетил наистина! Това е най-добрият начин да се унищожи сдружението. Гледат да ни вкарат в беля!

— Бог ми е свидетел, че ще им излезе през носа! — закани се Крисчън.

Яздейки към къщи същия следобед, Пърси Мън непрекъснато си задаваше въпроса: власт ли искаше сенаторът? И реши, че точно това е целта му — да се сдобие с власт! Но ако Толивър, с чиято помощ бе създадено сдружението, останеше в управителния съвет и то успееше, той несъмнено щеше да я има. Зад гърба му щяха да застанат неговите членове, а един солиден фермерски глас на собствена територия има огромно значение за избирането на някого където и да било. Той обаче явно предпочиташе да разруши със собствените си ръце всичко, което бе създал. А да унищожиш създаденото, е също власт, и то най-могъщата! И може би наистина е така, помисли си той. Върхът на суетата!

Мей бе в градината точно както и в онзи ден, преди няколко месеца, когато бе пришпорвал покритата с пяна кобила, за да си дойде колкото се може по-скоро и да й съобщи, че е избран в управителния съвет. Само че сега беше друг сезон. Тогава бе вече есен, циниите стърчаха изсъхнали и се ронеха, а пъпчасалите и повехнали кленови листа висяха неподвижно по клоните или лежаха пръснати по тревясалия калдъръм — едно тук, друго там. Подобно на всяка друга есен, тя стоеше сред останките от градината, за която цяло лято не се беше сетила. Вървейки безшумно към нея по тревясалата пътека, Мън се бе опитал да проумее същността на самотата й, докато тя стоеше и не забелязваше неговото приближаване.

Както и тогава, той се отправи леко и безшумно към нея, очаквайки мига, в който щеше да се обърне и да го види. Беше клекнала до пътеката без шапка, косата й падаше по раменете на тежки къдрици. Процеждащата се през напъпилите дървета бледа светлина й придаваше по-тъмнорус оттенък.

Беше вече почти до нея, когато тя вдигна глава.

— Здравей — рече Мън и подаде ръка, за да й помогне да стане.

Мей пусна лопатата, с която чоплеше лехата, и се изправи да го целуне.

— О, Пърс — промълви тя. — Подготвям място за латинките. Ще ги посадя ей тук, край пътеката. Ще бъде хубаво, нали?

— Да — отвърна той, а тя отново се загледа в квадратчето черна пръст, което бе изровила изпод ланшната шума. — Знаеш ли, Толивър е дал под съд сдружението? Иска си тютюна обратно.