Нощен ездач

— Тъй беше — повтори професор Бол. — Толкова дълбоко си спеше човекът, че никакви падежи не можеха да нарушат съня му. Но когато започна войната, ми рече: „Тръгвам, приятелю!“ И наистина взе, че замина, а нямаше и деветнайсет години. Всички разправяха, че по някакво чудо останал жив. А когато тя свърши, се върна след безброй доказателства за онова, което ние наричаме нечовешка издръжливост и пословична храброст. Но — и професор Бол отново се изхрачи, източвайки напред дългия си като пепелянка врат — ето че същият този човек, опазил се наистина като по чудо от падащите като град снаряди и гранати, една заран излиза на верандата, за да види какво е времето, и спирайки да запали лулата си, се спъва, прекатурва се по стълбите и си счупва врата, преди да е достигнал разцвета на силите си, а и верандата далеч не била толкова висока. Човек наистина не знае кога ще му дойде часът. — Той бавно вдигна голямата си, тромава досущ като бухалка ръка в пророчески жест, след което рязко я отпусна.

— Почина много отдавна — рече Мън. — Помня го слабо от времето, когато ни навестяваше.

— От стълбите падна през седемдесет и осма. Мисля, че беше на трийсет и пет, бе само с три години по-голям от мен. Но в академията на професор Боуи учехме в един клас, защото аз вървях напред, ако ми позволите да споделя, без да ви прозвучи нескромно, а Мордесай нямаше славата на добър ученик — поклати тъжно глава и добави: — Но беше богобоязлив човек.

Бил Крисчън тежко се надигна и застана до масата. Професорът го погледна и рече:

— Простете ми, че се отдадох на спомени. Това е гласът на приближаващата старост, момчето ми — поколеба се за миг и продължи: — Знам, че сме се събрали с важна цел — и пак погледна към Крисчън.

— Тъй викам и аз, професоре — отвърна оня. — Хайде, кажете му. Гледам, че момчето цялото е в слух.

— Предложението ми е много просто — започна професор Бол. — Изключително просто. — Обърна се, сбра върховете на превързаните си пръсти и ги потупа един в друг, а гласът му стана равнодушен. Все едно че е в училището си, помисли Мън. — Да, просто е. Стигнах до него в резултат на няколко разговора с моя зет, доктор Макдоналд. Цената на всяка стока се определя от две неща: предлагането и търсенето — и той отново потупа превързаните си пръсти. — Да, така е. И може да се каже, че търсенето на тютюна е постоянно през цялата година. Следователно цената се определя от предлагането и сдружението се ръководи именно от този принцип.

— Точно така — съгласи се Мън.

— В зависимост от своя интерес, този, у когото е пара̀та, ни напада както намери за добре — в пресата, по съдилищата, къде ли не щеш. Този интерес връхлита от мрака, премазва нищо неподозиращия човек и задига плода на неговия труд. Значи сдружението трябва да намери начин, с който да контролира предлагането на тютюна.

— Това е възможно само ако всички влязат в него — отбеляза Мън. — Бог ни е свидетел, че направихме каквото можахме.

Професор Бол вдигна властно ръка, сякаш въдворяваше ред в класната стая и се усмихна.

Да предположим, че има още едно сдружение, чиито главна цел е контролът върху предлагането. Но нека първо да направим едно малко отклонение. Кога тютюневите насаждения са най-уязвими, питам аз? Когато са млади и крехки. Когато са още в разсадника, преди да отидат на полето. Няколко удара с мотиката и хиляди фунтове тютюн изчезват. От това по-просто няма.

— Искате да кажете… — започна Пърси Мън и се взря в бледото, благообразно лице на професор Бол с неговото високо и тясно чело и проскубана брада. — Предлагате да унищожим разсада на хората?

— Може така да се направи, че вината да се окаже тяхна отвърна професорът. — Ще им дадем право на избор — или да влязат в сдружението и да съблюдават неговите закони и разпоредби, или — и той извърна кроткия си поглед от Мън и го впери в някаква въображаема точка в далечния, тъмен край на стаята, — или да си носят последствията!

Пърси Мън поклати глава и бавно се изправи.

— Мисля, че не ме бива за такова нещо — призна той.

Бил Крисчън бързо се спусна към него, стовари тежката си ръка на рамото му, сякаш за да го върне на стола, и изломоти:

— Не бързай като пале пред майка си, Пърс!

Доктор Макдоналд ги наблюдаваше от мястото си, полуусмихнат, а загасналата лула все тъй стърчеше между зъбите му.

— Човек понякога и понятие си няма на какво е способен — рече професорът. — Вземи мен например.

Пърси Мън бавно се отпусна на стола.

— Аз съм си по душа миролюбив. Никога не съм вдигал ръка срещу човек. На младини слаботелесието не ми позволи да поема по пътя на славата като доблестен патриот, както направи чичо ти Мордесай. Често съм си мислил да стана свещеник и да започна да проповядвам Христовата вяра и нощи наред съм се борил с ангела7, за да разбера дали наистина съм озарен от просветление свише. Пак ти казвам, миролюбив съм, но понякога човек сам себе си изненадва.

Мън поклати замислено глава и отсече:

— Не!

Но професорът така и не му обърна внимание. Дори не го гледаше.