Нощен ездач

— О, Пърс, нима може да го стори?

— Вече го прави — кимна той и забеляза, че тя продължава да гледа в квадратчето пръст. — Ако ни осъди, свършено е с нас! Това е.

Тогава тя вдигна очи към него и на лицето й се изписа загриженост.

— Но няма да успее — предсказа тя. — Вие ще спечелите, нали, Пърс?

— Може и да не спечелим. Нищо не се знае. Действа заедно с „Дисмюкс“. Опитва се да им пробута тютюна си и ние вероятно ще загубим — досега не му беше минавало и през ум, че сдружението може да загуби. Това изобщо не го тревожеше. Ударът, съкрушителният удар, им бе нанесен по друг начин. Не бе преценил какви са изгледите, а ето че го каза, каза, че сдружението може би ще загуби. И както със задоволство откри, направи го, за да засили тревогата на лицето й, за да я уплаши, за да я накара да разбере, че на този свят съществува и зло, и несигурност, за да я накара да страда. А сетне, убедил се в това, изпита още по-голямо удоволствие, когато добави: — Да, много е вероятно да загубим и тогава ще се видиш натясно!

Наслаждаваше се на този миг, отлагайки момента, в който наистина щеше да се замисли и да осъзнае онова, което по-късно щеше да се обърне против самия него.

— Съжалявам, Пърс — промълви тя и сложи ръка на неговата. — Но не се тревожи, не се тревожи толкова!

Той погледна за миг лицето й, сякаш за да почерпи сили от мъката, изписана по него, и попита:

— А можеш ли да ми кажеш на какво отгоре да не се тревожа?

— О, Пърс, недей така! — примоли му се тя и се вкопчи в ръката му, придърпвайки я към себе си.

Ала загледан в младата трева, покарала между камъните на пътеката, той не отговори.

— Не ми беше никак симпатичен! — продължи Мей замислено. — Ама никак! Насилвах се да го приема, но уви!

— Не си ми го казвала.

— Не — поколеба се тя, — не съм. Та аз нищичко не знаех! Ти толкова го харесваше, толкова го ценеше, отнасяше се с такова уважение към него! Не исках да ти се бъркам. Не знам защо, но никога не ми е бил приятен.

— Лесно ти е сега да го кажеш — промълви горчиво той, все така без да я погледне.

— Не, отдавна съм го разбрала! Може би още в деня, когато бяхме у тях: по начина, по който се държеше сестра му, когато той беше наблизо; по това, че тъй неотлъчно го следваше с очи, та тръпки да те побият!

— Ами, въобразила си си! — сряза я той.

Думите й го подразниха, не искаше повече да я слуша.

— Не съм! Когато същата вечер тя ме заведе на горния етаж, на площадката забелязах малка снимка, сигурно си я видял — на някаква жена, а тя се спря, вдигна лампата към нея и прошепна: „Жена му.“ После се обърна и го изгледа. Той стоеше долу, в коридора, и тъкмо се канеше да се върне в гостната. А тя го прониза с поглед и процеди: „Тя беше ангел!“ Като че ли искаше да повярвам на всички онези слухове, които се носят за тях, за нея, де.

— Че я докарал до наркомания ли? — попита той. — И че се е самоубила с морфин? Това са клюки! Просто е била богата, а когато е починала, той е наследил парите й. Друга причина няма.

— Стана ми неприятен още в мига, когато го зърнах! — настоя Мей.

Мън отдръпна ръката си и отвърна:

— Ще погуби всички ни! — и я погледна право в очите. — Включително и нас двамата!

— Не се тревожи, Пърс! — успокои го тя и отново потърси ръката му. — Всичко ще се оправи! Трябва…

— Нищо не трябва! — отсече той.

— Не бива да се тревожиш чак толкова, опитай се да го забравиш! — тя го задърпа надолу по пътеката и той с неохота я последва. — Тук ще засадя още една леха с латинки, а ей там — гергини — и посочи към голата ивица, зад която се издигаше измазаната в убити тонове, но рушаща се вече тухлена стена на къщата. — Ще бодна и няколко невена, ще изглеждат много добре на фона на къщата. А около онзи стар дънер — и тя кимна към изгнилия почернял пън, който стърчеше сред току-що наболата трева, — има чудесно местенце за теменужки! Почвата трябва да е богата на хумус. — Направи крачка натам, наведе се бързо, зарови длани в меката рохкава пръст и със сияещо от щастие лице погледна през рамо към него.

След малко се върна и все тъй усмихната му показа изкаляните си ръце. Двамата поеха към къщата.

— Ще имам нужда от помощник — гукаше тя. — Градината трябва да се обърне. Нали ще пратиш някого, Пърс? Гледай да стане до ден-два, преди…

Той се закова насред пътеката и я погледна.

— Не — ядно натърти той и гласът му отекна в собствените му уши с ледена непоколебимост. — Много добре знаеш, че всички са заети. Сега е разгарът на сезона и не мога да се лиша от никого. От никого! Израснала си във ферма и все трябва да си понаучила нещо — в същия миг забеляза как радостта върху лицето й отстъпи място на почуда, която бързо премина в болка, на свой ред заменена от объркване, и чак тогава продължи: — Пък и ти всъщност не искаш никаква градина. След две седмици изобщо няма да я погледнеш! Забелязал съм, че откакто те познавам, винаги е било така. Подхванеш нещо, а после дори не се сещаш да кажеш някому да го наглежда. Тъй че ще е направо неразумно да ти пращам човек, след като си такава, искам да кажа, след като си толкова немарлива към всичко!